Не, Адът не е замръзнал, както може би сте се досетили от метереологичните условия напоследък. Да, аз гледах романтична комедия. Преди да ми се нахвърлите – мога да се аргументирам! Или поне така мисля… Идеята е, чее напоследък изживявам големи промени в личен и емоционален план (gee, that sounded fancy xD) иии реших да проверя докъде са се прострели. О, да – ударихме на камък. Да речем, че границите на промяната ми изненадващо се припокриват с границите на здравия разум – може да съм се поразмекнала, но – НО – pure retardness still startles me! Та, ето накратко какво мисля за филма.

So full of shit. Сега, виждала съм лиготия по холивудски и лиготия по холивудски, ама това беше направо абсурдно. Мнението ми за Ума Търман просто се сравни със земята. При около 90% от действията на героите нямаше никаква логическа връзка, самият романс между образа на Търман и пожарникаря остана някак сакато недоразвит, тоест… Как изобщо се случи това, по дяволите?! Да кажем, че мога хипотетично да приема, че жената се е влюбила в големия мускулест мечок, защото е чешит и така нататък и е решила да зареже обичния си дългогодишен годеник заради него. It’s okay, sure, people do that all the time. Аз обаче така и не разбрах как точно успя русата ‘дива’ да ‘влезе под кожата’ на пожарникаря за такова отрицателно време, при положение, че в началото той уж, нали, я мрази, а при по-нататъшното развитие на сюжета тя така или иначе не прави нищо, с което по някакъв начин би могла да предизвика симпатиите му. Или моите. Освен ако не броим безпаметното й напиване, което btw – oldest trick in the cocky-love-story-book. Може би съм гледала 5 романтични комедии на кръст, но кълна се, във всяка една от тях мацката at some point се напива брутално и пича трябва да я носи до тях. Статистически погледанато поне една от тези кифли с глазура би трябвало да се събуди с (- 1) чифт гащи на непознато място, лежаща до дебел, миришещ на джибри рокер с татуировка “Роузи” на месестата ръка, но не – it’s always Prince Charming and never Count Kinky. *ATTENTION, 13-YEARS-OLD GIRLS, THIS IS NOT REALITY!!! DO NOT GET DRUNK AND GO HOME WITH RANDOM STRANGERS.* Пардон за лирическото отклонение. Да се върнем на филма. Друг персонаж, който никак не ми се връзва – като се замисля, май няма такъв, който да ми се… – е годеникът. WTF. Не пуснал документите за равод, обичал я, мрън-мрън, прежали я за около минута с няколко кексчета, изобщо не се ядоса, че е царски преебан на сватбата си, че го мотаха, привикваха и отпращаха и изобщо… Аве, тоя филм изобщо има ли и нааай-минимална прилика с истинския живот?

Да обобщя(че не ми се занимава повече xD): сюжетът – клише, след клише, все едно някакъв недъгав сбор от всички несплучливи любовни комедии за последното десетилетие. Героите – прости, нелогичини И ВСЕ ПАК предвидими. Диалозите – наистина, ама наистина много лейм. Крайна оценка 1/10.

PS: Щях да забравя: Бременна? Now, REALLY!? Точно с облекчение решаваш, че всичко е свършило и сякаш ти навират пръчка захарен памук в… Както и да е xD. Спасете няколко мозъчни клетки и си спестете това мъчение за здравия разум.

Share on Facebook

29.03.2010

Продай ми парче от душата си,
продай ми трошица добро.
Продай ми мечтите и чудото,
което смело наричаш любов.

Хвани здраво ръката ми ледена
и нека те водя напред.
Усети със сърцето си пламъкът,
усети новият век.

Захвърли всичко старо, ненужно,
всички пътища назад прегради.
Тук няма кой да те види,
бъди тук наистина Ти.

Бъди груб, нечестен, жесток,
бъди жалък, страхлив егоист.
Аз няма защо да те съдя,
разпознавам се в твойте очи.

Споделям копнежа по тъмното,
всичко болно и срамно у теб.
Сега позволи да опитам душата ти,
позволи, макар да горчи.

Share on Facebook

Датира от 2007 година

1. “Да убиеш присмехулник” – Харпър Ли
2. “Кучешко сърце” – Михаил Булгаков
3. “На Западния фронт нищо ново” – Ерих М. Ремарк
4. “451 градуса по Фаренхайт” – Рей Бредбъри
5. “Чувствам, че идва нещо зло” – Рей Бредбъри
6. “Вино от глухарчета” – Рей Бредбъри
7. “Сто години самота” – Габриел Г. Маркес
8. “Любов по време на холера” – Габриел Г. Маркес
9. “Портретът на Дориан Грей” – Оскар Уайлд
10. “Кланица номер 5″ – Кърт Вонегът
11. “Престъпление и наказание” – Ф. Достоевски
12. “Донесете ми главата на принца” – Р. Зелазни
13. “Лолита” – Владимир Новаков
14. “1984″ – Джордж Оруел
15. “Спасителят в ръжта” – Джеръм Селинджър
16. “Великият Гетсби” – Ф. Скот Фицджералд
17. “На изток от рая” – Джон Стайнбек
18. “Гроздовете на греха” – Джон Стайнбек
19. “Параграф 22″ – Джоузеф Хелър
20. “Из поредицата за Слепия” – Андрей Воронин
21. “Писма до Клаудия” – Хорхе Букай
22. “Портокал с часовников механизъм” – Антъни Бърджес
23. “Зеленият път” – Стивън Кинг
24. “Мистерията на живота” – Уилям Арнц
25. “Нервът телевизия” – Митко Новков
26. “18% сиво” – Захари Карабашлиев
27. “Сняг” – Орхан Памук
28. “Фирмин” – Сам Савидж
29. “Анатомията на Питър” – Джоси Базел
30. “Мъртви души” – Гогол
31. “Писма до мъртвия брат” – Димо Вайков
32. “Повелителят на мухите” – Уилям Голдинг
33. “Захвърлен в природата” – Милен Русков
34. “Червено и черно” – Стендал
35. “Сирените на Титан” – Кърт Вонегът
36. “Закуска за шампиони” – Кърт Вонегът
37. “Синята брада” – Кърт Вонегът
38. “Времетръс” – Кърт Вонегът
39. “Котешка люлка” – Кърт Вонегът
40. “Процесът” – Франц Кафка
41. “Вълшебната планина” – Томас Ман
42. “Степния вълк” – Херман Хесе
43. “Мавзолей” – Ружа Лазарова
44. “Мадам Бовари” – Гюстав Флобер
45. “Панаир на суетата” – Уилям Такъри
46. “Глупаците умират” – Марио Пузо
47. “Лъжецът” – Стивън Фрай
48. “Хипопотамът” – Стивън Фрай
49. “Лятото на вещицата” – Наташа Мостърт
50. “Легенда за велосипедистите” – Светислав Басара
51. “Другата Болейн” – Филипа Грегъри

Най-вероятно ще бъде допълван още много, много, ама МНОГО пъти, тъй че това е нещо като работна версия .

Share on Facebook

Тъй, тъй! Ето какво се случи. Написах стихотворение, what can I say – shit happens иии сега ще го публикувам с уговорката, че не се имам за разбирач в тази област, даже хич, и не съм много наясно как е правилно да се прави. Може би дори не е стихотворение, а само аз така си мисля, who knows xD.

И да, това е посветено на Мони, защото тя е pro-поетесата в екипа ни и окуражи моите първи несигурни стъпки в сферата xD. Посветено е и на други хора, но по този въпрос – толкова *нанананана* xD.

12.03.2010

Където свършва този свят
започвам аз.
В ума ми са небесните простори,
в душата си ти нося светлина.
И плахо моля те
да ме приемеш,
да ме запазиш
без да ме крадеш.
Във теб аз търся сила, упование
и тихо викам те да ме спасиш.
Защото само ти познаваш страховете ми,
и само ти от мен не се боиш.

Share on Facebook

Това е историята на Давид, израелският цар познат ни още от Библията. И дотук приликите със Светото писание свършват и започва тъкуването на Джоузеф Хелър, а той има по-различно виждане за нещата…
На смъртния си одър Давид, някогашният бляскав герой, сломил Голиат и властвал умело над цял Израел изпитва терзания. Сам той ни излага малко по малко целият си живот без да си пести прегрешенията, страховете и колебанията – с щипка пиперлив сарказъм и ирония той ни въвежда в същината на пълнокръвното си, лишено от преувеличения съществуване. Това е Давид, грешникът, любовникът, борецът, царят, момчето, мъжът… човекът. Без страх и без срам той хвърля поглед назад и с горчивина и насмешка резюмира житейския си път, отбелязва паденията си, гордее се с победите си и се срамува – или не чак толкова – от греховете си. И докато пламъкът на живота му бавно гасне, единственото, което великият цар търси е единение с Бог (или извинение, както Му е угодно), с когото не си говорят от известно време и нито един от двамата не е склонен да отстъпи. Междувременно на плещите Давид лежи и недоуреденият проблем свързан с прекия му престолонаследник, а по този въпрос твърде много хора са склонни да дават съвети и мнения…

А какво знаем ние за Бог? А за неговите пророци? Дали те са харизматичните, смирени образи, които Библията и църквата ни представят? Дали и на тях не им се е случвало да изпитат колебание в себе си и във вярата си, да проявят малодушие или да съжалят за постъпката си, независимо, че е била наложена от по-висша сила. Дали не им се е искало отвреме-навреме да пратят по дяволите един определен Отец и неведомите му пътища? Тази книга определено не е за ревностни вярващи… Тя не дава отговори и целта й далеч не е да поставя въпроси. Това, което прави е, че представя Давид – един от най-ярките образи в Библията – по начин, по който малко християни биха си позволили да го видят: просто човек. Не издигнат на пиедестал водач и проповедник, не дясната ръка на Господ, а псуващ, недоволстващ човек, белязан с всичките слабости на своя род. Go figure, както казва корицата.

Това, което наистина грабва в книгата не е сюжетът. Самата история ни е до болка позната, милиони пъти предъвквана – особено за тези от нас посещавали СИП-ове по религия etc. Да, първоначалоно е малко шокиращо да се сблъскаш с този циничен прочит на Библията – “ОМГ, хората наистина ли пишат такива неща?!” е първата ти реакция, плътно следвана от “Ама това е някак нередно, подкопава авторитета на такава колосална институция като Църквата…” и най-накрая завършваш с “И никой не се е заловил да гори изданията? Хм…” и накъде в този момент решаваш дали да палиш или да четеш.

Но и това не е основната причина, поради която книгата така ме погълна. Признавам, че не съм вярваща, но съм израстнала християнско семейство и изпитвам известна толерантност към религията. Все пак това, което човек трябва да има на ум за да не започне в един момент да гори книги… а в последствие и хора е че писането, както и киното са субективни изкуства, тяхната цел не е да обръщат мирогледа ти – макар че доста често го правят – а да ти доставят удоволствие. Е, що се отнася до мен, добрият смях си е еквивалента на  удоволствието в най-чистата му форма, а в тази категория Хелър както обикновено е безпогрешен. Както споменах, сюжетът е меко казано придвидим – пък и когато главният ти спойлер е Библията няма как дори недоволството си да изразиш както подобава – затова пък вътрешният свят, на героите му е неповторим. Диалозите, както обикновено са на ниво, дори всичко друго в книгите на Хелър да беше чист боклук, бих ги чела само заради тях. Писателят има прекрасната способност да влага много емоция и смисъл в съвсем малко думи и да изопачава дребните неща по възможно най-комичен начин. Той ни показва един съвсем непознат Давид, циничен, забавен, грабещ с пълни шепи от живота и не съвсем на ‘ти’ с Бога. Не знам как това е въздействало на другите чели книгата, но лично на мен този образ ми беше много по-близък от библейския и ми даде повод да се хиля продължително – най-често и доста злокобно – до късно сред нощта. Препоръчвам я на всички ценители на добрия смях ^^.

Share on Facebook