Ако живеехме в един перфектен, идеален свят Фейсбук нямаше да е място, където качваме поредната си фотосесия, теглим глупави късметчета с умни сентенции, правим си ферми, пропагандираме предизборни платформи, къпем се в суетата си и пръскаме другите с нея.
Щях да имам пет и половина приятеля вместо сто и петдесет и нямаше да говорим за времето, а за моята липсваща вяра в другите и себе си. За горчивите ми разочарования или за дълбокото и разтърсващо щастие, което ми носи всяка глътка въздух. Да. Точно така. Защото аз съм противоречива личност, която и сама трудно се разбира. Но те вече знаят това.
Нямаше да е нужно да се изразяваме с по една песен или с по един цитат от книга и да се надяваме, че някой, някъде там ни „чува“, че на някого, някъде там му пука. Щях да знам, че всичко, което пиша има смисъл за всеки, който го чете. Никога не съм имала толкова голяма публика и толкова малко за казване. Мисля, че просто пропиляхме тази изключителна възможност, която новите технологии ни предложиха – да сме близки едни с други въпреки разстоянията, климатичните особености и личните си неразположения. Избрахме вместо това да сме си чужди, почти познати, недокрай изречени.
Ако бях една перфектна, идеална версия на себе си, този неперфектен, неидеален свят нямаше да ми попречи. С това всъщност искам да мотивирам и следващата си постъпка. Не, няма да си оставя пет и половина контакта, но смятам като за начало да премахна от списъка си всеки, с когото не съм общувала истински през последните няколко месеца, всеки, когото всъщност не бих могла да нарека приятел.Малката промяна, която аз правя за себе си, пресягането ми към моето идеално аз.
В началото на май тази година с двама приятели дадохме живот на блога за книги Друсано мастило. Не претендираме да сме големи литературни критици и разбирачи, но и тримата споделяме неизчерпаема любов към четенето и ще се радваме и вие да се включите в начинанието ни – като коментатори, съучастници, противници или каквото там ви дойде. Всички са канени :).
- Да, обаче, ако може само да се отместиш няколко сантиметра…
- Накарайте го тоя да млъкне бе!
- Просто напоследък оросяването на крайниците ми е малко по-слабо и бързо изтръпват…
*ТИК-ТОК* *ТИК-ТОК* *ТИК-ТОК*
- Идва!!
- Кой? Абе, хора… ъъъ… жаби. К‘во ви става? Що сме под тоя камък тъй или иначе? Студено е тук, почнах малко да се схващам и… Ааааа! ПОМОЩ!!! Нещо ме дърпа! Помощ!
- Сори пич, гориш. Законите на блатото. Айде, бързо да се омитаме преди да ни е усетила и нас!
***
- Сега ли трябва да го целуна или може първо да се приберем в замъка и да го изваря? – попита Бет, поклащайки краставия жабок пред лицето си.
- Не смятам, че ще му се отрази добре, мис – чинно отвърна единият от двамата гвардейци, които я придружаваха.
- В какъв смисъл няма да му се отрази добре?
- Ще умре, мис.
- Хм. Е, всички правим някакви жертви… – уклончиво отвърна Бет, съсредоточила цялото си внимание в една голяма брадавица на гърба на жабока.
- Мислех, че ви трябва жив, мис – опита се да възрази гвардеецът, който се казваше Пабло и когато не беше гвардеец беше природозащитник активист. Никой не подозираше, но на всеки два месеца Пабло си боядисваше лицето зелено, събличаше се гол до кръста и в компанията на също толкова колоритните си съмишленици, с часове клечеше пред замъка въоръжен с плакати и желязно търпение.
- Е, да… – въздъхна Бет и се нацупи. – Нищо от това нямаше да ми се случва ако в царството всъщност имаше истински мъже! Трети ден обикаляме блатата, комарите ме изпиха! А това е единствената жаба, която намерихме! Как е възможно?!
Гвардейците й останаха равнодушни към тази драма, така че Бет реши да премине към действие. Стисна очи, пое си въздух и…
*МЛЯС*
***
Светът на Красьо експлодира. Цветове, звездички, птички, пчелички… И той отново беше човек.
- Аз отново съм човек! – не пропусна да отбележи тази очевидност Красьо.
- Така е – потвърди принцесата, забърсвайки гнусливо уста с опакото на ръкава си.
„Е, чак пък толкоз…“ – помисли си засегнато Красьо, който дори като жаба винаги се бе смятал за левент.
Принцесата не изглеждаше доволна.
- Така ли изглежда това, което наричат Истински Мъж? Представях си го по-високо и с глава с по-правилна форма… Ти принц на кое царство си всъщност?
- Принц ли? – изненада се Красьо. – Никъв принц не съм аз. Баща ми е обущар и чиракувам при него. На улицата на Занаятите – гордо допълни младият wannabe обущар.
- ОБУЩАР?! – изписка принцесата. – Как така обущар! Нали беше жаба! Всички знаят, че това предполага в последствие да се окажеш омагьосан красив принц с бял жребец и златно наметало, и така нататък.
- Вещицата, която ме омагьоса каза, че не страда от елитарни предразсъдъци… – сви рамене Красьо.
- Добре, добре, млъкни – сопна се принцесата и набръчи чело замислено. – Ето какво ще направиш. През девет планини има един змей, ще идеш, ще го посечеш, ще спасиш кралството и тамошният владетел ще те възнагради като ти даде половината. Не е много, но все пак е начало. После…
- Змей? – запъна се Красьо. – Не, не, не. Аз правя обувки. Хубави обувки. Топли.
- Ще убиеш змея за да докажеш любовта си към мен и да спечелиш уважението ми! – изпъчи се принцесата.
- Е, чак пък любов… – запелтечи Красьо и хвърли преценяващ поглед на принцесата. Абе, не беше лошаво момичето. Малко слабичко му се виждаше, с момчешко телосложение, ама можеше да се поохрани. Все пак… Змей…
- Виж ся – започна Красьо делово. – Нека си останем приятели. Ще ти подаря и едни ботушки, крокодилска кожа – много шик. Вярно, не е змей…
- МОЛЯ! – кресна принцесата. – Да си останем КАКВО?!
- Тоест… Вината не е в теб… Исках да кажа… Ох… Аз… – Красьо като че ли беше започнал да се смалява. – Аз сега ще ида да си взема меча. Ти ме чакай тук. – изстреля той накрая препотен и се ухили чаровно.
- Най-накрая нещо смислено! – сопна се принцесата и тръсна глава, разрошвайки русата си грива. – И след като убиеш змея трябва да се договорим за женитбата. Не се безпокой, аз вече всичко съм планирала. Ще трябва обаче, преди това да избавиш кралството от надвисналото проклятие, което превръща всеки тринадесети владетел в ряпа. Познай ти кой номер ще си ти, ха-ха. Това не е много трудно, трябва само да пребориш великия магьосник на изтока, да пребродиш подземния му лабиринт, да намериш златния еднорог, който ще се мотае там някъде и… абе, ще ти обясня после. Ти първо се занимай с дракона. Това няма да е проблем за теб – все пак си истински мъж.
- Да-а-а… – проточи Красьо и попи потта от челото си с ръкав. – Та, значи, ти стой тук, а аз еей сегичка идвам. И, да, между другото забравих да спомена, че не съм обущар от това царство. От съседното съм. Не че има значение. Но ако ти потрябвам. Сещаш се. Ей сега идвам!
***
- Вече е пладне! – проплака Бет и се тръшна на една скала. – Няма да дойде! Все на мен се падат гнилите ябълки! Всички мъже са свине! За нищо не стават! За нищо!!
- Нали знаете, мис, трябва да целунете много крастави жаби преди да срещнете принца – усмихна се лъчезарно Пабло и нагласи сенника над главата на принцесата, та да не слънчаса.
- Кретен! – сопна му се Бет и избухна в ридания. – Вървете да ми намерите жаба-принц! И гледайте да е висока! И синеока! – изхълца тя и ги отпъди.
Круп, другият гвардеец на принцесата не каза нищо. Той беше Истински Мъж и не обичаше да се вкарва в такива филми.
Трите сини прасета се гонеха весело из въздуха и от време на време му хвърляха по някой любовен поглед.
- Те за разлика от теб поне не са неблагодарни готованци – обърна се Ф. към рижата котка, която се въргаляше в краката му. Четириногото прекъсна за момент дебненето на нищо неподозиращата пееща маргаритка и сви безучастно рамене. По принцип отделяше голяма част от времето и енергията си да изтъква на Ф. близките му отношения с прасетата, но днес явно не беше на такава вълна. Липсата на хаплива забележка насърчи Ф. и той продължи още по-настървено:
- Ти и онзи мой не-син – М. Цял живот папа парички от баща си, живурка си под моя покрив, а като настъпи момента да поеме семейния бизнес – НЕ! Може ли такова нещо, а? Таксиметров шофьор искал да ми става! Щял да спасява животи! Не му била „на сърцето“ свинефермата! – Ф. рязко се обърна и плю на земята. Котката проследи маневрата с умерен интерес, без да изпуска от очи криволичещата маргаритка. – Ами за бедните прасета кой ще се грижи, а? А?! До края на месеца Г. ще ни продаде неговата свинеферма, Л. по мои сметки ще фалира до лятото на 3089-та и тогава какво? Ще ти кажа какво, оставаме петима сериозни фермери на пазара. Ето, онзи ден от армията купиха 12 000 бойни свръхзвукови свине, от Канал 13 утре ще идват да оглеждат прасетата-копачи, до колене съм в работа и да не казвам още в какво и няма кой да ми помогне. Четиринадесет деца и да няма кой да ми помогне! Всичките до един некадърници. Ето, П., моля ти се, чел на свинете от Бунгало 57 от учебника си по История на селското стопанство и покрай Коледа всичките се бяха депресирали. Трябваше да ги водим на психолог. Пари на вятъра! Грам акъл няма в това дете! В. пък като има да се израждат прасета само се крие, прилошавало й било от кръв. Ми, тя откъде си мисли, че е дошла – от оная свиня майка й! – Ф. се засмя гръмогласно на блестящото си чувство за хумор и се изхрачи отново. Маргаритката се спря за секунда, смутена от тази дисхармония и Котката й нанесе светкавичен удар. Вчера беше гледала по Канал 81 „Хомеопатия за животни 101“. Доктор Й. беше обяснила, че тревите били полезни за храносмилането. Котката силно се надяваше да е така, защото вече пети ден изпитваше тежест в стомаха и вечер не можеше да спи от газове. Според доктор А. от „Животните и спиритуалното“ това се дължеше на кармична предопределеност и щеше да се наложи да й гледат на кехлибар, което според наредбата на звездите се очертаваше доста проблемно.
- Вампири – това сте всички вие! Пиете ми кръвчицата и здравето, и паричките! А цялата страна се опира на мен и на такива като мен – армия, медицина, строителство, телевизия – всичко! То да беше цялата страна само – ЦЕЛИЯ СВЯ…
Изведнъж въздухът се разцепи от звучното „ФШШШШШ“, последвано от още по-гръмкото „ПЛЯЯЯС“ и доста силна миризма. Едното синьо прасе се погледна смутено надолу, изграчи извинително и побърза да се скрие в Бунгало 27, където трудно можеше да бъде различено от десетките си събратя.
- Казват че е на късмет – ухили се Котката с позеленели зъби и пъргаво избегна злонамерения шут на интергалактическия селянин.
- Понякога няма да виждаш правилния път. Понякога правилен път няма да има. Понякога ще имаш чувството, че си загубил всичко, което си и не си получил нищо в замяна. Понякога ще ти се струва, че си получил повече, отколкото си искал. Понякога ще губиш почва под краката си и няма да можеш да дишаш, очите ти ще се пълнят със сълзи и никой и нищо няма да може да ги спре. Понякога ще се чувстваш изправен сам пред целия свят. Понякога ще искаш да останеш за малко сам, но светът ще продължава да нахлува. Понякога ще съставяш планове с месеци, а после ще ги гледаш как се разпадат за секунди. Понякога ще обичаш без да си обичан. Понякога няма да си способен да отвърнеш на любовта, която ти даряват. Понякога ще си мислиш, че си незабележим, че се сливаш с тълпата. Понякога ще се чувстваш болезнено различен. Понякога ще имаш по-малко от другите и ще си нещастен. Друг път ще имаш повече, но няма да го оценяваш. Понякога всичко, което искаш, всичко за което си се трудил ще се изплъзва между пръстите ти като ситни песъчинки пясък. Понякога ще искаш да крещиш от болка и обида, но ще си пресипнал от дългото мълчание. Понякога единственият ти спътник ще бъде сянката ти. Понякога няма да откриваш смисъл в собствените си думи. Друг път ще говориш истината, но никой няма да те чува. Понякога гордостта ти ще ти отнема човечността. Понякога човечността ти ще те прави слаб и уязвим. Понякога ще те предават любимите ти хора. Понякога ти ще ги предаваш. Независимо колко се опитваш, никога нищо няма да е идеално.
Champagne for my real friends, and real pain for my sham friends.
- Monty Brogan -
Бил си лош. Продавал си дрога. Хванали са те. Осъдили са те. Отиваш в затвора. За 7 години. Справедливостта тържествува. Всички са доволни. Но не и ти.
Монти Броган има един ден преди да го затворят за 7 години. 24 часа за да се сбогува с всички, които обича, да разсее съмненията си, да затвърди подозренията си, да се разочарова, да се разплаче, да го пребият. 24 часа да се откъсне от живота, който е водил.
24 часа да се сбогува с баща си – бивш алкохолик, който се самообвинява за пътя, който синът му е поел.
24 часа да се раздели с приятелката си, която може би го е предала на полицията… А може би не е.
24 часа да каже довиждане на най-добрите си приятели – и двамата стабилни и непоклатими, и двамата със своите скрити демони.
Нищо не е такова, каквото изглежда. Затънал до шия Монти се разкъсва от съмнение, страх и съжаление, а докато всичко бавно отива по дяволите, бившият пласьор разбира какво е имал, какво е загубил и кой е с него до последно.
Не само лошите вършат лошо, но в края има ли значение какъв си?
It all came so close to never happening. This life came so close to never happening.
Ще започна тази история с пояснението, че не мразя Студентски град. Непрекъснатите ми опити да се откъсна от него не са провокирани от ненавист, а даже напротив – от любов! Към себе си. И не че не харесвам трите кучета, с които съжителстваме в блока, особено дебелото, петнисто, с което неведнъж съм делила мазна баничка, но някак си не ми се струва правилно входа перманентно да мирише на урина. В Пловдив не правим нещата така xD.
Както и да е, идеята ми е, че това мое нежелание да се обвързвам трайно с иначе веселия и ъъъ… приветлив Студентски град породи поредицата жилищни злополучия накратко обобщени с названието “Факторът хазяйка” или още за по-кратко “фак”.
В началото на историята аз съм дезориентиран заек, който в последните две седмици преди началото на първата си година като студент още не знае на кой свят се намира, няма представа къде ще живее и някак не се напряга твърде много да търси изход от ситуацията. Все пак Последният Момент настъпва, придружен, както обикновено от Паника, Истерия и Ужас и аз решавам да си задвижа задника. Иии повтарям редовната си грешка да търся спасение в Интернет. Попаднах на форума на СУ, оттам в темата за квартири, оттам в публикацията на потребителката… да я наречем S. Та, S. казва, че е намерила супер-мега-ултра яката квартира, баш до Ректората, за по 110 кинта месечно на човек, двустайна, с баня, тоалетна и т.н. “Точно, каквото ми трябва!” мисля си аз, пиша й веднага ПМ. Обменяме скайпове и започваме да се готвим за съжителство. Аз решавам, че момичето е читаво, смее се на всичките ми шеги, изглежда скромна и дори мила. Започвам да си отдъхвам. И тогава тя споменава Хазяйката. Да, това било малката подробност. Всичките ми познати казват да зарязвам работата щом има замесени хазяи, но аз вече съм доста отчаяна и си казвам “Какво пък, това е просто още един човек на кораба, няма да навреди, все пак ще имаме цели две стаи за нас си!” Foolish, foolish Cathy.
С майка ми се вдигнахме и отидохме да видим какво е положението и да оставим евентуално капаро. Посрещна ни една мъничка, безобидно изглеждаща женица, която за има-няма 30 мин. успя да ни разкрие всичките негативи на бившите си наематели. Кой скачал на въже, кой не се перял редовно, кой не чистел достатъчно често, кой се къпел шумно, кой правел безразборен секс. Всичко. Това разбира се, освен че беше безкрайно досадно беше и лошо предзнаменование, но вече беше късно, лекциите ми започваха след няколко дни. Нямах време за колебания. Уговорихме се, нанесох се, приключихме с любезностите. И проблемите започнаха. Първо, след щателен оглед ми беше заявено, че съм кльощава и мургава и никой нямало да ме вземе такава, след което великодушно ми беше връчена принцеса с кашкавал, която преглътнах заедно с обидата. После се оказа, че съквартирантката ми учи. Много. По цял ден. Освен това получава нервен срив ако някой остави отворен прозорец, не е много по разговорите както и по къпането. О да, и ВИНАГИ иска да знае къде отиваш, къде си била и какво смяташ да правиш. Освен това подслушва телефонни разговори и се смее на шеги, които не са предназначени за нея. До тук нищо, с което не бих могла да се справя. Само дето хазяйката се влюби в нея. Идеално си паснаха. Аз започнах да слушам лекции, защо съм се била прибирала късно вечер, да, тя знаела, че съм аз, преброила била стъпките и били точно толкова, колкото водели до моята стая. Аз явно съм била някаква нощна птица, защото, забележете съм се прибирала в 11. Дори това обаче не наруши душевното ми равновесие. Все пак съквартирантката ми се връщаше в родното си място всеки уийкенд и тогава двете ни скромни стаички оставаха за мен. Само за мен.
Така един петък мой много добър приятел, който не живее в София се беше отбил за няколко дни с уговорката, че ще спи у нас. Така или иначе S. се прибираше чак в неделя, реших, че няма да е проблем. И така, излязохме с компания, пийнахме, после пийнахме пак и към три се отправихме към квартирата. Няма да се впускам в подробности относно славното ни прибиране, ще кажа само, че ни се наложи да си хванем такси за има-няма половин километър, защото много ми се чишкаше и не можех да стискам. Все пак всичко завърши благополучно, добрахме се до “дома” и то със сухи гащи. По път си бяхме взели малко пастет и хляб, хапнахме и си легнахме, защото бяхме бая уморени. На следващата сутрин рано-рано на вратата на стаята се почука и цъфна хазяйката, която заяви, че давала на “господина” десет минути да напусне, след което трябвало да проведем разговор. Можете да си представите, колко настроена бях за разговор, при положение, че бях си легнала преди няколко часа. Все пак изслушах безпочвените й обвинения към моя морал, опитах се да се защитя с аргумента, че това е мой добър приятел и т.н, уви, наумилата си нещо вещица беше яхнала метлата. Заплаши ме, че ще се обади на майка ми. Майка ми, разбира се, знаеше, че съм си останала в София, защото съм имала гости и това не ме трогна особено, което явно съвсем я ядоса. Обясни ми, че аз нямам право на никакви гости при никакви обстоятелства. Ако съм с приятели наблизо и някой иска да ползва тоалетната – не може. Ако майка ми е в града и иска да нощува в квартирата – не може. Но явно, това което я беше вбесило най-много беше факта, че след като бях ползвала тоалетната си бях измила ръцете в банята – тук трябва да отбележа, че ние нямахме право да влизаме в кухнята – а пускането на чешмата било шумно и будело всички. Как така съм влизала в банята след 11, това било недопустимо. Аз, понеже по природа съм много сговорчива приех вината си, извиних се учтиво, обясних, че явно погрешно съм разбрала правата си, обещах че повече няма да се повтаря и излязох да намеря изритания си като мръсно куче приятел. Помотахме се малко из София и следобеда се прибрах отново в квартирата. Там ме чакаше съквартирантката ми, на която хазяйката вече беше разправила всичко… ама малко прекроено. Според нейната версия аз съм си била довела момче, но не сме били правили секс, най-вероятно само сме се били натискали. Тя била сигурна, защото подслушвала на стената. Все пак посъветвала S. да ми прерови нещата за всеки случай докато ме няма. Туш. Какво точно е очаквала да изскочи от там не знам. Камшик и белезници? Дрога? Фалшиви пари? Току-що изваден, пресен-пресен бъбрек? Загадка. Единственото, което знам е, че през следващата седмица хазяйката беше успяла да разпространи своята версия на всички съседи, които разбира се не познавах, но това не им пречеше да ме гледат с упрек всеки път като ме засекат на стълбището. Абе, Алената буква отвсякъде xD. На това отгоре беше се обадила на майка ми с репликата “А Вие знаете ли Вашата дъщеря каква е?” За щастие майка ми много добре знае точна каква е и не е дъщеря й, така че излиянията на старата злоба не я впечатлиха. Все пак драмата ми дойде в повече, подадох си документите за общежитие и след малко препирни се изнесох.
Част втора
Началото на втората ми година като студентка във ФЖМК наближаваше. Цяло лято бях работила и бях скътала малко парици, та реших, че може да си позволя лукса да се изнеса на квартира. Бях вече сигурна, че съм преживяла своя дял от хазяйския ужас и няма да позволя втори път да ми се случи такова нещо. Една моя много добра приятелка, ще я наричаме Чихи, също се беше преместила в София и вече градяхме грандиозни планове за паметното си бъдещо съжителство. За съжаление обаче и нейното обучение започваше скоро, а още нямаше къде да живее, така че трябваше да сме много експедитивни. Оказа се трудно – обяви, агенции, наеми… Смут и паника. Бая време прекарахме с вестник “Позвънете” и всичките му подобни, набирайки различни номера. Веднъж, вече оставаше съвсем малко време преди започването на новия семестър, бяхме седнали в една бирария и си пийвахме биричка, ограждайки с шарен маркер по-вълнуващите предложения, когато ми се наложи да отскоча до тоалетната (знам, в тази история моето чишкане е в една от главните роли, но какво да се прави, пикла бях и пикла си останах). Нямаше ме около пет минути, но когато се върнах, Чихи вече грееше. Каза, че била видяла една неустоима обява и веднага звъннала да ни уговори оглед. Оказа се малък апартамент до спирката на метрото на Опълченска. Баня, тоалетна, кухня и спалня за… 150 лв – ОБЩО. Е, да, трябваше да призная – неустоима оферта. Само трябваше да се появим там след около 3 часа и всичко ни беше в кърпа вързано. Така и сторихме. А “там” ни срещна една… причудлива жена. Къса, рошава, руса коса, цветово несъвместими дрехи, здраво очертани с черен молив очи и пазарска чанта пълна с празни бутилки от безалкохолно и бог знае още какво. Мен обаче са ме възпитавали да не съдя по външния вид, а и 150 лева са си 150 лева, така че все пак се решихме на огледа, макар че вече започваше да намирисва на неприятности. Апартаментът беше доста надценен в обявата. Първо, да, имаше пералня, но тя не работеше, така че от нея голяма полза нямаше, освен че облагородяваше мястото и пръскаше своята аура, навяваща далечни спомени за чисти дрехи. Второ, нямаше топла вода. Нямаше даже надежда за топла вода, освен ако не инвестирахме в бойлер, което щеше да ни излезе бая солено. Трето, цялото място беше доста западнало, водата в тоалетната не се пускаше, а хазяйката беше решила, че може да се справи сама с ремонта, така че стаята ни беше решена в смело розово на по-тъмни и по-светли петна. И всъщност имаше още една стая, която все още беше в ремонт и по-нататък щеше и тя да се предлага под наем. За сега обаче се държеше под ключ и не ни беше позволено да я виждаме. Съвсем ала Синята брада. Все пак с Чихи проявихме интерес, защото си мислехме, че сме всесилни и можем да превърнем дори това място в замък… а и бяхме доста притиснати от времето. Сега, трябва да си призная, сполетя ме временно безумие, подписах договор. Какво да кажа, може би мама ме е изпускала на главата ми едно време, знам ли. Просто по-добра оферта от това като пари нямаше да намерим, а и нищо не ни пречеше да се преместим на някое по-добро място, когато намерехме такова. До тогава най-важното беше да имаме покрив над главите си. И така, свалила този проблем от плещите си, аз се поуспокоих, заоглеждах се и започнах да задавам въпроси.
- Хей, а защо са тези телени мрежи на прозорците? Може ли да ги махнем по-нататък?
- Ха-ха! Ами за да държат плъховете навън, ха-ха! – отговори веселата хазяйка.
- ПЛЪХОВЕ?!
- Ами да, тази сграда, разбира се, няма плъхове, но понякога идват от съседните. Особено зимата, искат и те на топличко.
“Искат те…” – преглътнах аз и забелязах как мрежата на прозореца в кухнята е леко изкривена в единия край. Веднага си представих един голям, тлъст плъх, увиснал се на нея, да я криви в опит да се мушне “на топличко”. ДОБРЕЕЕ, МРЕЖИТЕ ОСТАВАТ!!!
- О, да… – продължи симпатичната женица, която започваше да се сеща за все повече неща, откакто подписите ни се озоваха на договора. – Долу се събират разни мъже, от авто-салоните наоколо. Не ги слушайте какво говорят за мен. Абе, не си говорете с тях изобщо. И не ги канете тук.
- Че защо ще ги каним тук?
- Ами, знам ли, ама недейте. Те и мен са ме питали, защо не ги каня, но аз не ги пускам. Не им имайте доверие, само гледат да си наврат гегите някъде. Може и да откраднат нещо!
О, боже мой!
- Ама те опасни ли са? – питам аз, вече малко притеснена.
- А, не, не са. Ама не ги канете вътре…
Разменихме си още няколко думи, след което всички се разотиваха. Аз се заприбирах с натежало сърце и изпълнена с противоречиви чувства. Все пак още бях превъзбудена от смелата си постъпка и реших да мина през приятеля ми да му разкажа.
- Наела си апартамента без да видиш една от стаите му?! – беше първата му реакция, а историята с плъховете, непознатите съмнителни мъже и най-вече липсата на топла вода го довърши. Аз и тогава трябваше да се къпя у тях, защото в Студентски също нямаше топла вода цяло лято. Тогава все още бяхме прясна двойка и той не се беше научил да приема слабоумните ми, моментни решения с дзен спокойствието, с което се справя в момента, така че му беше трудно да прикрие шока си. После седна и ми обясни бавно и внимателно, като на дете идиотче, колко много съм се осрала и аз прогледнах. Дам, бях затънала в лайна. Апартамента изискваше време и средства, които нямах и трябваше да се разкарам от там възможно най-бързо.
На следващия ден с любимата хазяйка отидохме да ни извади ключове. Жената се беше облякла още по-абсурдно и се държеше така, сякаш я преследваше държавна сигурност. Оглеждаше се съмнително докато вървеше по тротоара, пресичаше пред преминаващи трамваи, а когато намерихме ключар и му връчихме ключовете, тя се набута в тясната му стаичка да му свети над главата да не би да направи допълнително копие и да дойде да ни окраде. Тревогите й не свършиха с това, веднъж получила ключовете си, тя реши, че злия ключар ще прати хората си след нас. И всичко това несъмнено за да се добере до развалената пералня – най-скъпата вещ в апартамента. Не знам как продължава историята, в този момент напуснах сцената, защото имах някакви лични работи за уреждане.
Следващите няколко дни се нанасях и колкото пъти влезех в новата си квартира ТЯ беше там. Ден, нощ – нямаше значение. Започвах да се съмнявам в твърдението й, че има работа, както и в това, че в квартирата няма да има хазяин. Тя беше превзела секретната стаичка и нито ни позволяваше да видим какво има там, нито възнамеряваше да я освободи в обозримото бъдеще. Най-здраво си го отнесе Чихи, защото докато аз все пак имах алтернативата Студентски и спях там, тя беше в апартамента всеки ден и трябваше да се справя приумиците на хазяйката, която копнееше за внимание и любов. Също така непрекъснато вървеше след нея да затяга кранчетата за вода и да изгася запалените лампи за да икономисва от сметките, които си бяха наши. Въпреки нежеланието си да се засичам с неприятната особа, една вечер след работа реших да се отбия, защото се чувствах гузна пред другарчето, което бях оставила само на артилерийския огън. Едва слязла от метрото и бодрият ми дух се секна. Навсякъде по улиците се размотаваха групички цигани, пушеха и си шепнеха. И докато треперейки се приближавах до квартирата от една боклукджийска кофа изскочи хлебарка с големината на ояден врабец и ме нападна, забележете, НАПАДНА. Наложи ми се да притичам до другия тротоар, а след това и до квартирата. Тогава си обещах повече да не стъпвам в този квартал, особено вечер. Така и направих и след има-няма седмица симпатичната хазяйка ми се обади да ме пита ще живея или не в квартирата. Отговорих отрицателно и набързо развалихме договора. Най-потърпевш от цирка беше бедният ми приятел, който трябваше да пренесе куфар с книги и два сака дрехи от Студентски до квартирата и обратно в рамките на има-няма месец и да се сблъска с действителността, а именно, че приятелката му е кретен.
Поуката от този разказ е, че:
Евтиното е скъпо.
Всички хазяйки са луди.
И колкото и гадна дупка да е Студентски град, винаги ме приема с отворени обятия, а и кучетата във входа никога не ми се сърдят, че съм се опитала да ги напусна. Има и по-лоши места за живеене.
Трета част очаквайте в началото на следващата година! :)
Какво значи свободата в общество, което е по конституция свободно, където няма роби, където всеки може да прави каквото си иска. Или пък не. „Полет над кукувиче гнездо” е една от най-актуалните книги, които съм чела и не защото всички в нея се тъпчат с хапчета. Писана е преди около половин век и въпреки това се отнася за обществото, в което живеем днес.
Историята е предадена от първо лице, а самият разказвач е пациент в заведение за душевно болни и е от индиански произход. И всъщност не е душевно болен. Както и голяма част от останалите пациенти. Просто търси укритие от света, който го е отхвърлил и всички подобни на него. Хора, които не се вписват, хора, които не разбират установения ред, хора, които се бунтуват, които са различни по един болезнен начин. Хора, които по своя воля са се превърнали в затворници на себе си. Хора, които с помощта на старшата се наказват всеки ден, непрекъснато, безкрайно… Просто защото са.
До появата на МакМърфи, които не попада в психиатрията по собствено желание. Той е шумен, опърничав и нахален. Мами на карти, залага на всичко и не уважава никого и нищо. Той е също толкова странен, колкото и останалите пациенти. И той като тях се е сблъсквал с отрицанието, със „системата”, но за разлика от тях е посрещал всичко с юмруците си, а не превивайки гръб. Той ги учи какво е свобода.
В психиатрията Киси създава една антиутопия, която всеки от нас може да усети. Той не ни пренася в някоя паралелна вселена, това е нашата реалност. Това е днес. Това е сега. Страхът, самотата, подчинението, борбата, болката – нищо от това не ни е чуждо. Освен може би свободата.
Този пост всъщност беше замислен като резюме на “Полет над кукувиче гнездо”, последната книга, която литературният ми клуб прочете (за повече информация – линка към Goodreads.com). Разбира се, докато го мислех и развивах то ставаше все по-обширно и по-обширно, докато накрая като го прочетох на самата мен ми беше трудно да повярвам, че би трябвало да е анотация на ЕДНА книга. И така, вместо да изтрия всичко и да започна отначало просто оставих думите да се случват. Принципно бягам от обширни понятия като свобода, вяра, ценности и т.н., защото просто са много субективни и по някое време се самозабравям, но този път реших да рискувам. Както и да е, ще се опитам да не го правя твърде претенциозно и да не се отвличам много, а вие бъдете снизходителни.
Проблемът най-вероятно идва от книгите, които напоследък чета. Ще го формулирам така: Няма как да не забележа, че едни от най-хубавите и паметни литературни произведения са посветени на свободата. Това разбира се е доста субективно (казах ви!) мнение, но не е само мое. Малко са хората, които няма да се съгласят, че “Полет над кукувиче гнездо”, “1984″, “451 градуса по Фаренхайт”, “Спасителят в ръжта”, “Параграф 22″ или “Портокал с часовников механизъм”, примерно, не са били разтърсващи и не са ги накарали да се замислят над това и онова в нашето общество. Самият подбор на книгите в случая не е от значение, може би някой друг не е видял нещата, които аз открих в тях, може би е имал нужда да види нещо друго, а може би аз съм имала нужда да видя точно това. Все пак сега ще се осланяме на личната ми интерпретация, а в главата ми тези книги винаги ще си останат неразривно свързани. Защо? Защото когато се сблъсках с тях започнах да си задавам въпроси за “свободата”, но не като абстрактно понятие, като дума символизираща нещо красиво, но все пак далечно и чуждо. Като нещо, което уж притежавам, но все пак никога реално не съм усещала. Предполагам, че се случи така, защото ми дадоха алтернатива, макар и фикционална, на нашия свят, в който думите напоследък са започнали да губят смисъла си. Но толкова за мен – да склонна съм да персонализирам, още нищо не сте видели…
Какво и е толкова магнетичното на свободата, че така упорито привлича поети и белетристи към себе си. Разбирам примерно Вазов и Ботев, които са писали своите творби в условия на робство и то точно в разгара на приготовленията за въстанието и освободителните борби. Тогава самата думичка “свобода” е носила толкова заряд, че е било невъзможно да се хората да не се опиянят дори само при мисълта за нея. Дотук добре, но Оруел например? Или пък Бредбъри? Или дори Селинджър? Какъв е бил техният подтик да занищят проблемите на свободата. Тук сигурно вече откривате разликите между самите произведения. Докато Вазов и Ботев пишат за една едва ли не осезаема, непосредствена свобода, световните класици търсят значението на независимостта в едно вече свободно общество, те търсят свободата на индивида.
И тук вече ще поговорим малко за „Полет над кукувиче гнездо” за да се отсрамя. От всички гореизброени заглавия, книгата на Киси ме впечатли най-много. Мисля, че се случи така, защото американският писател, като че ли е най-близо до истината валидна за нашия свят. И за да съм съвсем конкретна ще поясня и точно кой момент създаде у мен това усещане, макар че тези, които са я чели сигурно вече се досещат. Пред отделението за електрошокова терапия, когато Макмърфи изведнъж разбира, че по-голямата част от приятелите му Остри са в клиниката по собствено желание. Те мразят Старшата, изпитват неописуем страх от нея и нейната тирания, но все пак остават. Имат възможността да избягат, никой няма да ги спре да се отпишат, но те предпочитат да живеят с гаврите и униженията в болничното заведение пред това да се борят и приспособяват към външния свят. Затворници на себе си в затвор, от които не може да се избяга, затвор в главата.
Тъжно е, че и днес има краища на света, където изказването на мнение различно от наложения модел води до тежки физически наказания, лишаване от свобода или дори смърт. Точно толкова жалко е обаче, че на много по-цивилизовани места същото води до социална изолация и репресии на личността, за които дори не е необходимо да бъде наранено тялото на индивида. Нужно е само да бъде потъпкано достойнството му, да бъде определен като “дефектен”. Противно на масовата заблуда, “глобалното ни село” с нищо не е по-толерантно към отделните си членове, даже напротив, колкото повече размива привидните граници между различните групи, толкова повече единици не успяват да се приспособят навреме и остават извън голямата обща група. И после какво? Как да изповядваш религия, ритуалите на която всички намират за смехотворни? Как да пишеш и говориш на език, който почти никой друг не разбира? Да не говорим, че глобалните селяни с още по-голяма готовност размахват глобалните си вили и палят глобалните си клади.
Определението “система” винаги ми се е струвало доста смътно и никога не съм разбирала, какво точно визират с него бунтарите. Нито пък лозунги от рода на “Да се противопоставим на системата” са будили у мен желание да целя високопоставени хора с камъни, колкото и антипатични да са ми били. Предполагам, че просто нямам в себе си подходящия устрем. Все пак така и не успях да си отговоря на разни тривиални въпроси като например защо трябва да ходиш в специално училище ако искаш да си художник, при положение, че обществото ни оценява на милиони долари картините на хора, които никога не са стъпвали в подобно заведение. Все си мисля, че ако толкова много кадърни хора не бяха минали през такава усърдна школовка, светът на изобразителното изкуство щеше да се радва на далеч по-голямо изобилие. Бтв, майната им на перспективата и пропорциите, ако исках да гледам неща повтарящи други неща и в най-малки детайли, щях да си купя фотоапарат. Има и още един въпрос, на който през всичките си 20 години, голяма част, от които прекарах в най-разнообразни учебни заведения не успях да отговоря. Какво по дяволите си е мислел автора, когато е писал тази книга/стих/фейлетон. Загадка, която трябва да отбележа се отрази и на академичния ми успех. Както и да е, отплеснах се. Идеята ми е, че нищо от заобикалящия ни свят не толерира развитието на индивида като личност различна от тълпата, нищо не упражнява мисленето като такова, а учителите вместо да ни учат да разширяваме хоризонтите си ни водят по добре утъпкани пътеки и ни възпитават да избираме сигурното, колкото и безинтересно да е то.
И сега, защото съвсем избягах от темата ще сменя заглавието от “Свободата и книгите” само на “Свободата”, вие преценете доколко и това е подходящо. За съжаление в мен се борят инертният мечтател, който обича да оставя мисълта си да се рее, колкото и несвързано да звучат впоследствие писанията му и педантът, който пък не може да понесе неозаглавеността като цяло и… резултатът е това :).
Съвсем случайно тези дни, докато си чоплех нещо в книжарницата, ми попадна една малка книжка с доста… нестандартно съдържание. Оказа се гид за самопомощ от онзи тип : ‘Научи се да казваш ‘не’, ‘ Как да сме възможно най-най-най-ефективни в работата си’ и т.н., но този беше нещо като наръчник за печелене на мъжки сърца… за жени с явни психологични отклонения и без всякакви заченки на еманципация. Както и да е, няма да ви товаря с цялото съдържание, ще публикувам само любимите си части. За съжаление книжката беше на английски, така че ще трябва да се примирите с аматьорския ми превод :).
How to capture the heart of Mr Right Как да пленим сърцето на Г-н Правилен
Treat the men you want like the men you don’t want. Отнасяйте се с мъжете, които желаете сякаш не ги желаете.
- Няма мъж на земята, който да не обича жени, които сами си противоречат, не знаят какво искат и дават смесени сигнали. Go for it!
Don’t leave the house without wearing make-up. Не напускайте дома си без грим.
- Като сме започнали, не излизайте и на дневна светлина… Абе хич не излизайте. Великолепна книжка за самопомощ. Как деликатно насажда комплекси за малоценност. Всепак коя жена не иска да чуе, че не е хубава без грим?
Put lipstick on even when you go jogging. Слагайте си червило дори когато тичате за здраве.
- Няма нищо по-хубаво от естествената красота. Пот, грим и сълзи – viva la beauty.
Be a ‘creature unlike any other’. Бъдете “същество като никое друго”.
- Не знам, този съвет не се отрази много добре на Ам-гъл.
Don’t cut your hair short – we’re girls so why do we want to look like boys. Не се подстригвайте късо – ние сме момичета, защо тогава ще искаме да приличаме на момчета.
- Шокирана съм, че няма съвет от рода на: ‘Не носете панталони, една дама не прави така!’ или ‘Корсетите са за вас, не крийте вторичните си полови белези!’ И между другото, ако само едната коса ви отличава от другия пол, никоя книжка на света няма да ви помогне.
Wear black sheer stockings and hike up your skirt – this really entices the opposite sex! Носете черни прозрачни чорапи и наберете полата си – това наистина привлича противоположния пол!
- Започвам да забелязвам шизофренични заченъци в мисълта на авторката. Значи сме твърде консервативни за къса коса, но магистралното облекло не е проблем, така ли?И между другото не само Г-н Правилен ще намери за неустоим тоалета ви, Г-н Строителен работник също ще бъде изключително впечетлен, да не говорим за Г-н Сериен Убиец – Изнасилвач. В общи линии, този ‘оригинален’ трик е известен на жените по света откакто съществуват найлоновите чорапи, но надали на някой досега му е хрумвала да се опита да го ползва като стръв за свестни, психически здрави мъже.Нищо не ви пречи да опитате обаче!
Always act as if everything is great, even if you are on the verge of getting fired. Винаги се дръжте сякаш всичко е наред дори да сте на ръба да бъдете уволнени.
- Защото всички знаем, че добрите и трайни връзки се основават на лъжи, измами и лицемерие.
Don’t call him and rarely return his calls. Не му се звънете и рядко отговаряйте на неговите обаждания.
- Нищо не казва по-добре ‘Харесвам те’ от пълната незаинтересованост към неговата личност.
If you’re desperate to hear his sexy voice – call his answer machine while he’s at work and hang up before the beep! Ако сте отчаяна да чуете сексапилния му глас – обадете се на телефонния му секретар докато е на работа и затворете преди да чуете сигнала!
- Ще наблегна на частта с ‘отчаяна’. Не смятам, че този цитат се нуждае от повече коментари.
Men feel good when they work hard to see you. Let them! Мъжете се чувстват добре, когато им се налага по-здраво да се потрудят за да ви видят. Позволете им!
- Да, позволете им също така да се застрелят в крака или да си отхапят езика и после да го изядат. Loads of fun.
Be quiet and reserved on a date – he’ll think you’re interesting and mysterious! Бъдете тиха и резервирана, когато сте на среща – той ще реши, че сте интереса и мистериозна!
- Или – ето ви една друга гледна точка – че сте тъпа и безинтересна и му е писнало да си говори сам. Просто кимайте и се усмихвайте!
Don’t let him catch you writing your name and his in different combinations. Не му позволявайте да ви хване докато пишете различни комбинации на вашето и неговото име.
- Първият въпрос, който изниква в главата ми е, защо по дяволите бихте правили подобно нещо, но после решавам, че не искам да знам. Наистина. Не искам.
Don’t tell him what your hairdresser thinks about your relationship. Не му казвайте какво мисли за вашата връка фризьорът ви.
- Аз имам по-добра идея – не разкривайте на фризьора, зарзаватчията или на момчето от бензиностанцията подробности от личния ви живот. Знам, звучи налудничаво, но нищо не пречи да опитате!
Stop dating a man if he doesn’t buy you a romantic gift for your birthday or Valentine’s Day. Спрете да се виждате с мъжа ако не ви купи романтичен подарък за рождения ви ден или Свети Валентин.
- Абсолютно. Колкото по-навътре в дебрите на книжката навлизаме, толкова повече истини се откриват пред нас. Какво разбрахме до тук? Качествата, необходими ни за да привлечем Г-н Правилен са: меркантилност, безпомощност, назадничавост, лицемерие, престореност (в държането и външния вид), несигурност и противоречивост. Може да ви се струва, че това звучи абсурдно, но това е само защото е така.
Be discreet about a new relationship. You don’t want your friend sayng: ‘Oh it’s nice to meet you. Sheila has told me so much about you’. Бъдете дискретна при нова връзка. Не искате приятелката ви да каже: ‘О, приятно ми е да се запознаем. Шийла ми е говорила толкова много за теб’.
- Разбира се, че не, това звучи направо кошмарно. Да пробваме с: ‘Приятно ми е да се запознаем, колко странно, че Шийла никога не ми е казвала нищо за теб’. Само така! Не искаме нещастникът да се почувства по някакъв начин специална част от живота ни, нали? О, да, между другото, това правило ЯВНО не важи за личният фризьор, ако се водим по по-горните съвети. Значи с обслужващия персонал може да фамилиарничим, но недай си боже да споделим нещо с приятелите си.
Hide this book, or any other self-help guides from him. Скрийте от него тази книга или всеки друг гид за самопомощ.
- Аз бих добавила – изгорете ги, пръснете пепелта и посипете мястото със сол за всеки случай. Но иначе, да, ако притежавате нещо такова напълно в реда на нещата си е да ви е срам. Подкрепям инициативата на авторката. Даже ако всички хора, притежаващи подобни материали го сторят, вярата ми в човешкия род ще се покачи с няколко пункта.
Why you should not discuss the Rules with your therapist:
* She might think you are dishonest and manipulative
* She might try to talk you out of doing it
* She doesn’t realize you have to do the Rules to find Mr Right – и в книгата ‘have to’ е в курсив. Защо не трябва да обсъждате Правилата с вашия терапевт:
*Тя може да реши, че сте нечестна и манипулативна.
* Може да се опида да ви разубеди.
*Тя не разбира, че вие ТРЯБВА да спазвате Правилата за да намерите Г-н Правилен.
- КЪЛНА СЕ, това е част от книгата!Значи първо, авторката приема по презумпция, че вие ИМАТЕ терапевт. В което няма нищо лошо, имате си някакви проблеми (очевидно) и се опитвате да ги решите. След което, обаче ви съветва да укриете книжката от тях, защото те, като дипломирани професионалисти, биха могли да се опитат да ви посъветват да не следвате Правилата. В който случай, по никакъв начин не бива да се вслушвате в съветите им, защото иначе никога няма да се омъжите и ще си останете стара мома *светкавица**драматична пауза**светкавица*.
Don’t read self-help books that encourage you to pursue men. Не четете книги за самопомощ, които ви съветват да преследвате мъжете.
- Ах, мисля че авторката ни ревнува. Ако не беше толкова стряскащо психически повредена щеше да е почти сладко.
Let his object in life be to win you over. Нека неговата цел в живота бъде да ви спечели.
- Да, най-добре да няма никакви други цели в живота. Или да има в мазето олтар с ваши снимки и коса, и нокти. Така ще сте си лика-прилика.
If you think you’re too smart for the Rules, ask yourself: Am I married? Ако си мислите, че сте твърде умна за Правилата, запитайте се: Омъжена ли съм?
- Боже, тук нещата като че ли станаха малко лични…
В началото реших, че авторката е проявила оригинално чувство за хумор и не очаква от нас реално да спазваме Правилата, след което обаче се допитах до Гугъл и той ми каза, че това всъщност е само една от многото й книги за самопомощ. Ето някои от другите заглавия: ‘The Rules II: More Rules to Live and Love’, ‘The Rules for Marriage: Time-Tested Secrets for Making Your Marriage Work’, ‘Not Just a Patient: How to Have a Life When You Have a Life-Threatening Disease’, ‘The Rules for Online Dating: Capturing the Heart of Mr. Right in Cyberspace’ (да, майка ви беше права, в Интернет наистина бродят опасни луди). Заключението ми е, че или това е най-забавната жена на света, или властите трябва да я обявят за обществен враг и да я затворят по обвинение, че се опитва да саботира репродукцията на човечеството.
"Experience shows us that love does
not consist of gazing at each other,
but in looking outward together in the
same direction..."
------
"If we listened to our intellect we'd
never have a love affair. We'd never
have a friendship. We'd never go in
business because we'd be cynical:
"It's gonna go wrong." Or "She's
going to hurt me." Or,"I've had a
couple of bad love affairs, so
therefore..." Well, that's nonsense.
You're going to miss life. You've got to
jump off the cliff all the time and build
your wings on the way down."
------
"Someone always waiting for
someone who never comes home.
Always someone loving something
more than that thing loves them. And
after a while you want to destroy
whatever that thing is, so it can hurt
you no more."
RSS
Ако живеехме в един перфектен, идеален свят Фейсбук нямаше да е място, където качваме поредната си фотосесия, теглим глупави късметчета с умни сентенции, правим си ферми, пропагандираме предизборни платформи, къпем се в суетата си и пръскаме другите с нея.
You Say What?