RSSПроект Х
16 Aug 2009 2 Comments
От липса на неща за правене, реших да седна да и напиша и аз някой фик. Иии така това е резултатът, не бъдете твърде критични и и без това рядко се случва да седна да пиша нещо и да го докарам до края на първа глава. Да не говорим, че и заглавие не ми идва на ум… xD Тоест идват ми няколко, но тъй като се стремя към нещо без думите ‘blood’, ‘night’ или ‘moon’ в него… Well it’s hard! Нека засега наричаме творението ми ‘Проект Х’, и без това така е по-загадъчно. Кхъ… И да, мисля че е редно да добавя, че е посветен на едно мое много обично същество – Йони. Йо-йо, ти си моята Ан 
PS: Конструктивна критика – much wanted xD
Edit: Оокей, след малко преговори *cough*даньоменакара*cough*, реших да дам още роли във фика. И тъй, ето го крайния вариант.
Ан – Йони
Реми – Даньо (не че в тая глава е споменат по име… не че ЗАСЛУЖАВА! xDDD)
Засега е това… Държа да отбележа, че ако търсите някакви покъртителни прилики между героите и гореспоменатите ще останете разочаровани – вкарала съм им само малко характер за цвят другото си го измислих, така че не се ентусиазирайте излишно xDD.
Пролог
(или нещо такова)
Ярката лумисцентна светлина внезапно проби мрака и накара клепачите му да се сгърчат. Какво беше това? Къде беше той? Въпросите отключиха вълна образи без каквато и да е смислова връзка помежду им. Деби. Метрото. Парка. Уличката. И нищо. Празно петно. Опита се да се да се раздвижи, но чувстваше тялото си сковано и далечно, сякаш беше киснал с часове във вана пълна с лед. Изведнъж мощна звукова вълна разкъса тишината на мислите му и накара цялото му съзнание да подскочи. Не беше усетил, че не чува докато не го обляха всичките звуци – трептене, драскане, скърцане… гласове. И не беше само това, миризмите също. Сетивата му просто стовариха толкова много информация, че мозъкът отказа да я обработва. Всичко в главата му се беше превърнало в голяма каша, когато внезапно една фигура се раздвижи толкова бързо, че се открои от плетеницата. Неизвестно защо внезапният й порив към обездвиженото му тяло го уплаши повече от всичко друго на света. Слепналите му клепачи се отвориха рязко и светлината опари ретината му. Някаква сянка се беше надвесила над него, но в момента не различаваше нищо освен големите светещи кръгове, които пулсираха в синхрон с очните му ябълки.
- О, виж, събуди се! – разнесе се изпълнен с възторг женски глас някъде над него. Едва сега зрението му започна да се възвръща и той успя да види ясно дразнителя. Надвесилата се беше някаква тъмнокоса жена, която го оглеждаше любознателно.
- Мисля че има твоите очи – продължи все така енергично тя и се наведе толкова близо до него, че усети топлия й дъх върху лицето си.
- Вярно ли? – включи се друг женски глас и след миг в полезрението му се люшна къдрава, червенокоса глава и чифт зелени очи се втренчиха в неговите. По луначавото лице на непознатата почти мигновено се разля една широка усмивка и тя кимна доволно на чернокосата.
- Наистина! Но, я виж, има твоите трапчинки…
- Хъ? Къде? Не е вярно – той я видя как се пресяга към лицето му и усети студените й пръсти да стискат бузите му в желязната си хватка.
- Не ли? – червенокосата килна глава на една страна и го изгледа с искрено разочарование. – Момент… – изведнъж в ръката й от нищото се материализира нож и тя също се надвеси над него. При други обстоятелства най-вероятно би се възхитил от бързината и ловкостта й, но точно сега по-голямо впечетление му направи лунатичния й поглед и… ами огромното острие, което бавно се приближаваше към лицето му. Къде беше попаднал? Секта? Сигурно го бяха дрогирали… Не можеха ли просто да му вземат бъбрека и да го оставят намира като нормални психопати! Усети как паниката парализира и без това парализираното му тяло. Дори да беше съществувала някаква минимална възможност да пребори силната дрога, с която го бяха упоили, той току що се беше сбогувал с нея. Е, хубаво, явно това беше краят. Имаше си и добра страна, утре когато вестниците гръмнеха със снимки на обезобразеното му тяло, Деби несъмнено щеше да разбере за случилото се и да съжали, че го беше изгонила така посреднощ. Страхотно, нищо не белязва една жена така, както разфасован бивш годеник…
- Ан, престани, не е забавно – разнесе се равнодушен мъжки глас някъде извън полезрението му. Разбира се, че не беше забавно! А тя кога смяташе да прибере ножа? На него сега му се струваше добър момент… не харесваше изражението, което беше добило лицето й, когато мъжкият глас заговори.
- Аз мисля че беше забавно – подшушна чернокосата, заради което той я дари с най-унищожителният си поглед.
- Благодаря – кимна признателно другата жена и най-сетне прибра ножа в някакъв кожен калъф на кръста си.
- Е, не твърде забавно. Сигурно нямаш бъдеще като комедиант, но все пак… – продължи разсеяно чернокосата и по неизвестни за него причини започна да му оправя яката. – Колко много кръв, сигурно никога няма да се изпере… – изцъка с език тя и остави блузата му намира.
‘Кръв ли? Каква кръв?!’ – усети как паниката отново се надига в него като вълна бразилци на футболен мач. Не можеше да накара врата си да се попревие, а колкото и да си кривеше очите единственото, което виждаше беше върха на носа си. Сега обаче наистина беше започнал да усеща натрапчивия й мирис, толкова силен и опияняващ, че сякаш я вкусваше. Как не я беше подушил досега? Странно, но вече не можеше да подуши друго… И кога последно беше ял?
- Вижте, буден е, значи скоро ще започне да се съвзема. Ще спрете ли с глупостите най-сетне? – отново мъжкият глас. Започваше сериозно да харесва този тип… До момента, в който и той не навлезе най-сетне в полезрението му. Не че беше отблъскващ или нещо такова. Ако беше жена сигурно дори щеше да реши, че е доста привлекателен. Откъде дойде тази мисъл? Кхъ, както и да е, проблемът идваше от огромната спринцовка в ръката на непознатия. Какво смяташе да прави с нея? Този въпрос май беше излишен като се имаше впредвид, че я беше насочил към него.
- Спокойно, ще боли само докато иглата пробива кожата – промърмори сериозно мъжът и залови здраво ръката му малко под рамото. Да бе! Само тогава! Какъв късмет. Той имаше по-добър план. Ако просто всички оставеха острите предмети настрана и го пуснеха да си ходи нямаше да боли изобщо! Ганиално, нали? Усети леко боцване в ръката и изгледа гневно мъжът. А почти беше започнал да му симпатизира! Изведнъж всичко пред очите му се размаза и потъна в мрак. Беше му някак по-трудно да концентрира мислите си, малките парченца информация, които беше събрал отново се пръснаха на всички посоки и го оставиха объркан и замаян. Усети как се унася и се вкопчи отчаяно в единственото нещо, което знаеше със сигурност.
‘Филип, казваш се Филип… Казваш се… Фи…’
2 Comments (+add yours?)
Leave a Reply
Nov 06, 2009 @ 13:39:05
Началото определено е добро.Но страда от нещото,от което страдат всички ранни творби,на иначе добрите автори-прекалено е кратко,много е кратко.Все още си на момента,в който се оставяш вдъхновенето да те води за носа,да ти принуждава да пишеш,да лети заедно с мисълта ти,да се преобръща и подскача в чудни метафори и аналогии и…да си тръгне,оставяйки те превъзбудена,в приятна меланхолия,но копнееща за още.Това е нещо,върху което трябва да се работи.Да хванеш твоето вдъхновение здраво за ръката,да го накараш да плати сметката,да ти помогне да си облечеш връхната дреха и да те изпрати до вкъщи.И след като входната врата се затвори,то,вдъхновението,да се усмихне и да се почеше по врата-”Брей,в нея има нещо!”.
Ако искаш,например,можеш да изработиш някакъв списък с основни моменти в повествованието,до които трябва да стигнеш,преди да спреш да пишеш.Дори да ти харесва това,което излиза-продължавай,ако някой момент ти се “опъва”-зарежи го и продължи нататък.В този момент твоята муза ще те намрази,няма да ти вдига телефона,няма дори да те поглежда,когато се срещнете на улицата.Но с времето,ще дойде моментът,когато ще се върне при теб и ще работите в синхрон.Все пак,какво е тя без теб-лирична мисъл,празен копнеж.And then the magic will fanally happen.
Лично на мен ,мисълта ми върви по-гладко,когато я изразявам на хартия-синтетеичното щракане на бутони ме изнервя.
Друго-носи си малък бележник,в който да записваш неща,които са те впечатлили.Преглеждай го често,никога не знаеш кога ще откриеш разковничето в него.
За финал-моля ти се,продължавай да пишеш.Има какво хората да научат от теб.Продължавай.Или както ако слушаме Йоко Оно-Дишай!
Nov 06, 2009 @ 21:07:11
Уау. Благодарна съм за отделеното внимание и полезните съвети. Трябва да отбележа, че критиката ти нацели точните места и ме накара да се замисля доста върху ‘творческия процес’ и защо ми върви толкова куцо. Ще взема да пробвам да си продължа ‘проекта’, ако не за друго то поне да тествам предложените методи за справяне с блокажа. Мерси отново, много се надявах някой да сподели впечетления върху фика, защото както споменах ми е first и още прохождам и непрекъсното се сблъсквам с въпроси от сорта на ‘така добре ли е’, ‘това не трябва ли да е малко по-така’ и прочие. Изчерпателният ти коментар ме грее отвътре ^^