RSSNew Beginning
03 Sep 2009 No Comments
in Shit Happens
И така, Септември в крайна сметка дойде. Не че съм се съмнявала, просто беше по-лесно, когато между нас стояха Юни, Юли и Август. Уви, щастливите ми и безгрижни дни са на привършване – на 15ти Септември излизат резултатите за общежитие, след което от мен се очаква да се нанеса в 5-дневен срок… А дори да не са ме удобрили, до края на месеца ще трябва да си намеря квартира и да се изнеса от нас. Това никога не е било проблем, всъщност беше дългоочаквано спасение, за което изпитите бяха само маскировка. Сега обаче, когато съдбовната дата наближи, аз започнах да правя списъци. Да знам, за вас нормалните хора това не е нищо особено, НО при мен е събитие, което обикновено ознаменува предстоящ психичически срив. Първо направих списък с музика, която задължително трябва да взема с мен, после беше списъка с книги, после списъкът с дрехи и ПОСЛЕ списъкът с тоалетни принадлежности. За щастие се спрях малко преди списъка със списъци, но тъй или иначе беше твърде късно – смразяващия ужас и паника бяха факт. Като оставим настрана перманентния ми страх, че нещо забравям, ще забравя или вече съм забравила, който между другото заема голяма част от ежедневието и живота ми, най-сетне осъзнах, какво точно ме очаква. А именно – да бъда запратена в най-мръсния и селски град в България, където не познавам почти никого, а тези които познавам са твърде заети със себе си за да ми обръщат вниманието необходимо ми да ‘вирея’ xD. И това е едно на ръка, би ми било далеч по-лесно ако не бяха непрестанните тъжни, проникновени речи отстрана на близки и приятели, които правят сбогуването далеч по-трудно. Колко егоистично от тяхна страна, те поне ще се имат едни-други, а аз ще съм самичка – можеха да ми спестят протяжното и абсолютно незаслужено чувство за вина послените няколко седмици, but did they – no. Просто искат да им се повтаря непрекъснато, колко много ще ми лиспват, което между другото е доста очевидно. В крайна сметка най-вероятно някак ще се справя, макар че не съм особено добра с хората… Това, което наистина ме тревожи е предполагаемата ми бъдеща съквартирантка – нещо, което на всяка цена ще имам независимо дали съм в общежитие или на квартира. Така се надявам бързо и безболезнено да се научи да стои ИЗВЪН Балончето ми… Не знам защо хората срещат такъв голям проблем в усвояването на идеята. На това отгоре и още никъде не е изнесена програмата на първи курс Книгоиздаване. Как се очаква от мен да разбера, какво се очаква от мен!? <- Окей, докато пишех това реших да проверя дали все пак не са я изнесли и… добре де! Увлякох се… xD Всъщност докато изсипвах всичките тези мънкащи редове ми стана маалко по-добре. После се сетих, че в София няма да имам компютър -> няма блог. Всъщност ще трябва да се лиша от доста от нещата, с които съм свикнала. Изобщо – survivor, единствената ми утеха в случая е, че най-сетне ще мога да изпълня дългосрочната си детска мечта – сладолед за закуска, обяд и вечеря! xD Остава да се надявам, че крехката ми, творческа натура някак ще оцелее без глезотиите, с които е свикнала и да се опитам да се взема в ръце *успех*.
Leave a Reply
You Say What?