29 Nov 2009
by cookie-chanin Shit Happens
Любовта, както наскоро учихме в безкрайно интересните лекции по социология, не винаги е съществувала във формата, под която я познаваме сега. В средновековието например на съюз като брака не се е гледало като на нищо повече от взаимоизгоден договор, за чиято валидност любовта не само че не е била необходима, но се е смятала, в най-добрия случай, за болестно състояние и меко казано е била необичайно явление. Чувства, разбира се, са се зараждали, но едва след сключването на свещения съюз и далеч не са били толкова категорични и романтични и не им се е обръщало толкова голямо внимание. Заключението на всичко това е, че любовта като идея е следствие на социални процеси и е създадена от модерното общество за да задоволява някакви негови потребности.
Но защо му е на технократското ни общество нещо толкова непрактично като любовта? Не ни ли отдалечава тя от прагматичния начин на живот към който така отдадено се стремим? Може би, защото любовта и романтиката като цяло са не толкова отклик на нашите новозародили се потребности, колкото са мехлеми, с които обществото облекчава раните, които само си е причинило по време непрекъснатия преход към едно уж по-добро бъдеще, към една все така недостижима утопия.
Самотата – най-страшната болест на модерните хора и едновременно с това изцяло тяхно творение. Средновековните хора не са страдали от нея – всеки е заемал отреденото му в йерархичното общество място и е бил доволен от него. Съвременният човек обаче е изправен пред много повече изпитания. Толкова много обществени групи и настроения към които трябва да се нагоди, толкова много възможности да се чувства отхвърлен и различен. И така се заражда и една напълно нова и непозната досега самота – самотата сред хората, защото за индивида вече не е достатъчно да се намира сред подобни нему, той има нужда да се чувства приет и забелязан. С развиването на индивидуалността, Аз-ът развива и по-голяма потребност и осезаемост към заобикалящия го свят и хора. И тук намира приложение модерното понятие за любовта. Точна дефиниция не мога да дам, но в общи линии тя дава на човека така необходимата му увереност, че някой го приема напълно и безусловно, дава му сигурност, кара го да се чувства защитен и оценен. Тя е модерното лекарство, което се бори с модерните заболявания на обществото, универсалната панацея, която е способна да изцери обикновения човек от неговата несигурност, от страховете му, от комплексите, от самотата. Реална или илюзорна, любовта съществува и е жизнено необходима част от живота ни и колкото по-напреднало и натоварено става ежедневието ни, толкова по-осезаема ще става и зависимостта ни от това пристрастяващо и опияняващо чувство.
20 Nov 2009
by cookie-chanin Books, Whatever, Write Me Tags: Terry Pratchett, The Wee Free Men
А това… е домашната ми по ‘Увод в книгоиздаването’. Защо си поствам домашните в блога? Ами… да, добър въпрос xD. Всъщност от доста време ми се искаше да напиша нещо такова, представяне на книга искам да кажа, но всеки път… е започвах го, после мързелът се включваше и се отказвах. Както и да е, освен всичко друго ‘Увод в книгоиздаването’ ми е един от любимите предмети – нищо че не съм ходила на лекции от две седмици(предпочитам да мисля, че се правя на недостъпна, поддържам тръпката, тъй да се каже xD), а и при положение, че основните му конкуренти са ‘История на книгата’ и ‘История на българската журналистика’, е… не е нужно особено да се напъва. Инъф оф топик, ето го и самото представяне…
Първата книга на Пратчет от трилогията за Тифани Ейчинг, която все още не е преведена на български език. Тя е от поредицата за Света на диска, разпространявана в България(с променлив успех) от издателство ‘Вузев’. С привичното си чувство за хумор и ирония, Пратчет поднася на по-младата си аудитория една доста забавна история, въвличайки и вече познатите на редовните читатели образи на Баба Уетъруакс и Леля Ог, както и нови, не по-малко колоритни персонажи.
Тифани е 9-годишно, преливащо от любопитство момиче, за което определението ‘особена’ не би могло да бъде по-подходящо. За крехката си възраст, малката Ейчинг е развила завидно хладен и аналитичен ум, както и един доста прагматичен поглед върху света. Освен всичко друго Тифани е и вещица. Нещо твърде наобичайно, защото тя е израстнала в Страната на варовика(аматьорски превод), а както знаят запознатите, там добри вещици не виреят. До колко това е истина, Тифани сама ще трябва да разбере и то бързо, защото родното й място бива разтърсено от поредица аномалии, в следствие на които в реалния свят нахлуват съществата от приказките, но… сбъркани. Изчезва и малкото й лепкаво братче и макар че Тифани не е убедена защо точно иска да си го върне, тя е единствената, която вижда задаващата се катастрофа и само тя може да я спре. Единствените й съюзници са говореща жаба с изненадващи познания в областта на правото и опасната банда Мак Фийгъл – дребни сини човечета, живеещи под земята. Легендата разказва, че някога и те били част от Приказния свят, но въстанали и били прогонени(според други източници били изритани заради пиянските си гуляи и кръчмарски побои, но явно е въпрос на гледна точка). И така, Тифани, въоръжена със стария кухненски тиган и много находчивост се впуска в едно вълнуващо приключение, което поставя пред нея нелеките житейски избори и решения, с които е изпълнен живота и я въвежда не толкова в света на приказките, колкото в света на възрастните.
Макар че книгата е оценена като подходяща за аудитория ‘от 10 години нагоре’, златното чувство за хумор на Пратчет трудно може да се категоризира или постави в каквито и да е възрастови граници, така че подозорам, че ‘The Wee Free Men’ ще грабне с еднакъв успех, както десет годишните малчугани, така й техните родители.
09 Nov 2009
by cookie-chanin Write Me
- Как така да си вземем почивка? – засуети се той и се разшава притеснено в стола си. Нещо в лицето й го тревожеше. – В разгара на икономическата криза и с всичките тези съкращения в офиса… Не може ли да изчака до празниците? Виж, има още само…
- Не… Ти не ме разбра. Искам да си вземем почивка… един от друг. – спокойно го прекъсна тя и сините й очи се приковаха в него с любопитство. Отне му няколко секунди да се съвземе от изненадващия обрат на разговора, но веднага след това го завладя ново объркване.
- Как така да си вземем почивка един от друг? Защо ни е да си почиваме? Аз не се чувствам уморен… Уморям ли те? Заради походите в гората ли? Можем да спрем да ходим! Можем…
- Не, не е заради походите – въздъхна тя с досада и концентрира вниманието си на малкото пакетче захар в ръката си. С бавни премерени движения го изсипа го в димящото кафе, сякаш умишлено отлагаше отговора си. – Просто смятам, че достигнах ново ниво в развитието си, израстнах като човек. А ти… Ти си си същия. Не ме разбирай погрешно, не си лош и такъв какъвто си си, но апатията и инертността ти ме дърпат назад.
- Аз… те дърпам назад? – примига неразбиращо той и втренчи кух поглед в хубавото й, отегчено лице. Малко по малко думите й започнаха да достигат съзнанието му. Тя го напускаше. Дишането му изведнъж се забави, докато сковаващата паника обземаше цялото му същество. Толкова внезапно. Дали е имало знаци? Защо не ги е видял? Тя щеше да си замине… Устата му внезапно пресъхна и мислите му запрепускаха една през друга. Трябваше да направи нещо, да каже нещо, да я спре някак. – Но аз те обичам – изхриптя внезапно той и се пресегна през масата в опит да улови нежната й бяла ръка, която точно оставяше чашата.
- Любовта няма нищо общо в случая – усмихна му се снисходително тя и ловко измъкна ръката си от отчаяната му хватка. – Винаги си бил такъв идеалист. Ако влагаше в работата си и половината от енергията, която влагаш в абсурдните си мечти… Нещата щяха да са различни. Но това е истинският живот. Трябва да разбереш, понякога се случват такива неща – някои хора се развиват по-бързо от други, а някои не се развиват въобще. Виж Владо, колко пари спечели, а в началото беше прост куриер. И каква кола купи на Петя… – в погледа й ясно личеше упрек и съжаление. Съжаляваше го, помисли си той, но после се вгледа по-внимателно в израза й и разбра. Съжаляваше себе си, съжаляваше, че не е на мястото на Петя, че не беше успяла да различи находчивостта и нюха на Владо по-рано и да се вкопчи в него, когато все още бе имала тази възможност.
- Но аз те обичам… – повтори глухо той и впи отчаян поглед в ясните й сини очи, търсейки някакъв отклик, някаква сламка, за която да се хване. Напразно. Сякаш се взираше в безкрайната морска шир – толкова спокойна, толкова красива, толкова… далечна.
- Ах, ето, нищо не разбираш – подразни се тя и отметна претенциозно глава на една страна, така че тъмните й къдрици подскочиха и един кичур падна на разгневеното й лице. – Аз ти говоря ли говоря, но ти никога не слушаш! Никога не разбираш! Живееш си в твоя свят на захарни кули и мечти и… и … си мислиш, че доброто ти желание е достатъчно! Но не е! Извън малкото ти балонче безметежно щастие хората градят имерии, следват амбиците си, печелят пари, строят къщи, купуват коли… Аз искам да съм част от този свят – заяви хладнокръвно тя и изправи гръб, облягайки се назад в стола си.
- Но аз ти дадох всичко, всичко което имах, всичко което можех да ти дам… – отрони той механично, втренчил поглед в празната й вече чаша.
- Да… И не беше достатъчно – хладно го сряза тя и се изправи изнервено, бутайки стола си рязко назад. Косата й се закачи за ниския чадър и тя измърмори нещо троснато, но уличният шум го погълна мигновено. – Не ми се обаждай известно време, имам нужда да премисля нещата. Аз… Аз ще те потърся – смотолеви тя и той разбра, че я чува за последен път. Изправи се и пристъпи към силуета й, решен да се вкопчи в нея, да я задържи в обятията си, колкото се може по-дълго и да отложи болезнения момент на раздялата, но тя се дръпна, направи няколко крачки назад по тротоара и му обърна гръб.
- Сбогом! – подвикна се тя с глас презпълнен с жизненост и махна с ръка без да се обръща. Той я проследи как се отдалечава още няколко метра, след което нещо изпращя изпод дебелите платформи на елегантните й обувки. Този път я чу съвсем ясно как изпсува и се спря. Странно, но вече не изпитваше необходимост да я гони или задържа.
- Сбогом… – прошепна тихо той и проследи апатично опитите й да изстърже остатъка от сърцето му от подметката си.
05 Nov 2009
by cookie-chanin Shit Happens, Write Me
Обичам живота, обичам го, защото е гаден и долен, и нищо не става, както го искаш, защото боли и сърби и се разлага и те отвращава, но не можеш да се отдръпнеш и никога не се предаваш. Защото има неща, за които си струва да се бориш, има хора, които си струва да обичаш. Защото ме кара да плача и да се смея и да стискам зъби и юмруци в тъмното, да псувам, да пиша, да пея, защото ме прави толкова много човек. И най-чудното е, че точно когато се откажеш, когато загубиш вяра в себе си и всички останали и пратиш всичко по дяволите… нещата се обръщат. Нищо не гарантирам, така че не бързайте да слизате от перваза, но истината е, че това му е красивото на света – хората те изненадват. Неотдавна бях посветила в друг свой блог пост на един човек – беше злобен и доста нареждащ, беше изпълнен с болка и разочарование, беше всичко, което никога не бих казала, защото трудно преглъщам гордостта си, но преди всичко беше грешка. Мразя се за дето толкова бързо и лесно съдя хората, обаче съм такава – с това се изчерпва всичко, което ви трябва да знаете за мен: наблюдавам околните, правя си изводи и ги заклеймявам, най-често като глупаци, лъжци и досадници. И греша. Това е най-вероятно първият и последен път, в който ще си го призная, но е така. Случва ми се и в такива моменти се радвам, че не съм казала всички онези неща, които съм скърцала през зъби със сълзи на очите, защото в края на краищата всички сме просто хора. Някак все ми убягва момента, в който аз наранявам хората, защото съм егоистична и себична кучка, в който аз лъжа, и не защото не искам да нараня човека пред себе си – както често се самозалъгвам за да успокоявам гузната си съвест – а защото ми е по-лесно да не се изправям пред последиците от действията си и така ми оттърва. Съжалявам, че аз съм глупачката, която сее разруха в своя и в животите на всички около себе си, само защото никога нищо не й стига. Иска ми се аз да изненадам някой. Иска ми се да накарам някого да се усмихне. Иска ми се да направя света по-добър за друг освен за себе си. Друг ден и друго място.
RSS
You Say What?