RSSPoject X – Глава ІІ
17 Dec 2009 9 Comments
- По дяволите, Реми, защо му даде толкова приспивателно? Сега има да киснем тук…
- Защото иначе щеше да го боли, Дара. Много добре знаеш.
- По мое време не ни тъпчеха с допинг преди трансформация! С всяко поколение стават все по-кекави и по-кекави. Ти пък какво си се разхилила, Ан?
- Каза ‘по мое време’…
Гласовете му се сториха доста познати, но една част от него категорично отричаше съществуването им. Наричаше се разум. Филип отвори боязливо очи и откри, че онова, което преди няколко мига бе отхвърлил като смахнат кошмар си стоеше там и никак нямаше намерение да изчезне с утрото. Всъщност нещата бяха три и явно още не бяха усетили, че се е събудил, така че имаше възможност да ги огледа без съзнанието му да се рее в безметежното щастие на болкоуспокояващите. Явно го бяха затворили в някаква тясна стая обзаведена като килия… Без прозорци, разбира се, все пак когато отвличаш невинни минувачи с цел да ги принесеш в жертва на божеството на плодовитостта не искаш да ти се изплъзнат през някой случайно открехнат прозорец, нали? Надигна леко глава и огледа похитителите си. Мъжът от по-рано се беше облегнал лениво на стената и сякаш дремеше. Изглеждаше на не повече от тридесет, среден на ръст, със светлокестенява, почти руса коса и и мургавo лице. Беше добре сложен, явно спортуваше доста и макар че навън беше студено носеше само един бял потник и протъркани, избелели дънки. Ръцете му едва се подаваха от джобовете, а цялата му стойка излъчваше такова лежерно спокойствие, че ако не беше намръщеното му сковано лице, Филип би помислил, че е някое отлъчено хипи. Зло отлъчено хипи, продало душата си на поредния култ към дявола, но все пак… Добре, този не изглеждаше особено опасен, може би щеше някак да се справи с него. Повече го тревожеха жените, едната си беше откровено смахната и нямаше сила на този свят способна да го убеди в обратното. Премести погледа си на тях и притаи дъх, сякаш се опасяваше, че може да го чуят… Всъщност, изобщо нямаше да се изненада ако можеха. Чернокосата се беше изтегнала на един стол до стената и се люшкаше разсеяно на задните му крачета, докато спореше разпалено с другата жена. Изглежда беше забравила, че той е там, което впрочем напълно го устройваше. Направи му впечетление, колко тъмна беше косата й, стигаше до малко над раменете й, падайки на меки вълни, но беше толкова категорично черна, че всичко останало в стаята изглеждаше сивкаво. Кожата й беше матова, не чак мургава като на мъжа, но по всичко личеше, че си имаше няколко бани. Движенията, както и тона й бяха уверени, сякаш по природа й се полагаше някакво специално отношение и всички бяха длъжни да й го дават. Изглеждаше слаба, макар че Филип не можеше да прецени добре от неудобната си позиция на леглото. Облечена беше в къси, черни панталони и раздърпана бяла тениска с идиотски опулена маймунска глава на нея. Притеснително, но за лош вкус все още не вкарваха в затвора. Виж за отвличане на хора, упояването им и вероятното им убийство беше много възможно да си изпати… Изведнъж другата жена се разсмя силно и Филип премести притеснен поглед на нея. За миг беше решил, че го беше видяла, но явно просто беше казала нещо, което никак не се беше харесало на чернокосата, ако можеше да се съди от киселото й изражение. Луничавата жена изглеждаше млада, най-много на двадесет, докато тази на стола имаше вид на по-скоро двадесет и пет- двадесет и шест годишна. Червенокосата се беше надвесила над съучастничката си и дъгите й, гъсти гъдрици се олюляваха леко в такт с бавните й, премерени движения. Филип отбеляза разсеяно на ум, че за пръв път виждаше такова червено, като сърцето на пламък – ярко и наситено, а нещо в начина, по който светлината на лампите се отразяваше в лъскавите кичури му подсказваше, че притежателката й никога не я беше боядисвала. Докато си мислеше това, момичето вече беше спряло да говори, в стаята беше настанала пълна тишина. Тя беше вперила поглед в пространството пред себе си и се усмихваше на нещо. Странно, но Филип имаше чувството, че се усмихваше на него… Тръпки го побиваха от тази, изглеждаше дребничка и доста слаба, но го стряскаше – и с право! Абсолютно убеден беше, че момента с ножа не беше плод на дрогираното му съзнание. Червенокосата беше облечена с къса бяла рокля, прихваната през кръста с широк бял колан. Отдолу, под роклята до малко под средата на бедрата носеше плътен клин в същия цвят. Беше като бял ангел, като изключим голямото кърваво петно плиснато точно през корема й. Това някак го върна в реалността, кръв – по всяка вероятност неговата – омазана по една от похитителките му. Трябваше да направи нещо. Поне вече не чувстваше тялото си така сковано, явно бяха забравили да го упоят. Сега оставаше само…
- Събуди се – оповести светлокосият мъж без дори да поглежда към Филип. Равнодушният му глас накара кръвта на младежа да се смръзне. Не беше убеден, че дори въпреки липсата на опиати и огромното си желание, беше способен да се изправи, камо ли да побегне.
- Знам, знам, просто като видях как любовно ни гледа, сърце не ми даде да му разваля удоволствието… – промърмори тъмнокосата жена и по лицето и се разля широка, мързелива усмивка.
‘Да-да!’ – възмути се мислено Филип и се поизправи. Приятелите му можеха да си говорят, каквото си искат за вкуса му за момичета, но ‘психично-болна’ все още не влизаше в графата му ‘Търся:’
- Спокойно, мъжки, не рипкай толкова, отровата още не се е разнесла – обади се отново непознатата и се изтегна бавно назад в стола си с прозявка. Филип й хвърли омразен поглед и изскърца със зъби. Бяха го отровили? Какво се случваше? Приличаше на отвличане, но… На кого би му хрумнало да отвлече точно него? Какъв беше той – един неосъществен писател, отхвърлен бивш годеник… Семейството му изобщо не беше заможно. Докато премяташе на ум възможните причини да попадне в тази странна компания погледа му се спря върху протягащата се жена. Имаше нещо неестествено в цялата й поза, стола стоеше на двете си задни крачета, а собствените й крака бяха отлепени от земята. Сякаш беше замръзнала във въздуха или я бяха прихванали с невидими конци, само дето тя продължаваше да си се движи и прозява и явно никак не й правеше впечетление, че си играе със законите на физиката.
- Ам-м-м… – проточи той и отлепи поглед от чернокосата жена, премествайки го на мъжа. Онзи изглеждаше все така слабо заинтересуван от съществуването на Филип или каквото и да е друго около себе си, но пък по-рано беше проявил някакви признаци на здрав разум, а и явно имаше власт над двете смахнати жени.
- Нямам никакви пари – изхриптя Филип и се прокашля за да прочисти гърлото си. Беше пресипнал сякаш не беше ползвал гласните си струни с дни.
- Сигурно никак не Ви е лесно – отговори кратко, но учтиво непознатия и се зарови разсеяно из джобовете си.
Челото на Филип се набръчи объркано. Този подиграваше ли му се?
- Нямам и връзки на високи места. Нямам богати приятели, всъщност почти нямам приятели. Родителите на годеницата ми имат доста пари, но като се има впредвид, че миналата вечер ме замери с годежния пръстен предполагам, че нямате късмет. Разбирате ли?!
- Да, напълно – отвърна мъжът все така небрежно. – Ти си неудачник. Пълен загубеняк. Друго има ли? – той измъкна от задния джоб на дънките си кутия цигари и запали една. Филип се почувства напълно объркан – всичките му органи си бяха на мястото, явно не беше отвлечен за откуп… Според полицейските доклади, които беще слушал по новините оставаше само една опция.
- Няма да проституирам за пари – твърдо заяви той и се изправи до седнало положение в леглото, излъчвайки цялото достойнство, на което беше способен.
Настъпи шокирано мълчание и два чифта объркани очи се обърнаха към него. Жената на стола изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се стовари на земята, а ръката на мъжът беше застинала на средата на пътя си до устата му, с цигара бавно гаснеща между пръстите. Неудобната тишина беше прекъсната от сподавено хриптене, бегло наподобяващо смях. Филип завъртя рязко глава и различи стройната фигура на червенокосата жена на няколко метра от леглото му. Кога се беше приближила толкова?! Допреди секунди беше в другия край на стаята, а сега… Тя направи още крачка към него и той се дръпна навътре в завивките. Не му харесваше отнесената й усмивка, сякаш нямаше връзка с главния мозък. Сигурно така изглеждаха хората малко преди да започнат да отхапват глави на пилета и да танцуват с гащите на главите си. Тревогата му като че ли никак не я притесни, даже напротив, очите й бляснаха игриво и силуетът й потрепери, все едно я гледаше през екрана на телевизор, който предаваше много лоша картина. Очите на Филип засмъдяха от усилието да я фокусира и той ги затвори. Когато ги отвори отново от нея нямаше и следа.
- Какво сладко, малко пате – прозвуча гласът й в ухото му и той подскочи изнервено. Преметна се в леглото и се строполи по лице на пода, но дори там го застигна звънкият й смях.
- Не беше прав, Реми, това всъщност се оказа доста забавно – изчурулика червенокосото момиче и Филип ясно различи, че гласът й идва от друго място в стаята. Усети отново кръвта си да кипва. Какво беше това, някакъв експеримент? Тези хора явно не бяха с всичкия си!
- Кои сте вие по дяволите!? – кресна той, окрилен от внезапния прилив на ярост и отметна завивката с идеята драматично да се изправи на крака, но му призля и реши да остане седнал – Какво искате от мен?
- Мога да гарантирам, че не търсим секс услугите ти, макар че не се съмняваме, че си изключително надарен в тази област – ухили се мъжът и изтръска цигарата си на пода, което предизвика продължително сумтене откъм жената на полюляващия се стол. Това изглежда не го притесни, защото той просто сви рамене и продължи със същия спокоен, равнодушен тон. – Хм, имаме доста неща да ти обясняваме и показваме, повечето няма да ти харесат, но предполагам все отнякъде трябва да се започне… Аз съм Реми, онова малко кълбо щастие и любов е Дара – посочи той чернокосата жена, която още го гледаше на кръв – А червенокосата фурия, с която вече има честта да се запознаеш по-отблизо е Ан. Причината пътищата ни да се пресекат е че си мъртъв… Сега идва момента, в който ти изпадаш в истерия и отрицание…
- Мъртъв?!? – кресна Филип и подскочи в леглото.
- Моля те, завий се или престани да квичиш и да се мяткаш…
- Исках да вляза в ролята… – измънка Филип и едва сега осъзна, че дрехите му не са на него. Грабна чаршафа, който така лекомислено беше захвърлил и се заметна нервно под съпровода на хоровия женски кикот.
- О, спокойно, не е като отдолу да криеш нещо, което вече да не сме виждали… – ухили му се съчувствено Дара и му намигна, така че кръвта бързо напълни лицето му.
- Да, обаче това отдолу надали е виждало нещо като вас… – промърмори тихо Реми, но достатъчно високо, че да предизвика вълна от хм-кане и злобни погледи.
- Да се върнем на частта с умирането ми! – нервозно повиши глас Филип и се обърна към Реми, тъй като беше единствения присъстващ в стаята, който в този момент не му се хилеше многозначително. – Аз съм тук, дишам, говоря, следователно съм жив, а вие сте луди. Или душевно болни ако предпочитате. – припряно добави той мятайки несигурни погледи на двете жени.
- Всъщност не дишаш. Да, знам, трудно е да го осъзнаеш понеже си свикнал да го свързваш със съществуването си, със живота си, но това е вече минало. Живота ти е минало. Това е задгробният живот. Ти си вампир.
Филип зяпа няколко секунди мъжа пред себе си, напъвайки се да не избухне в смях, след което си наложи сериозната гримаса и с възможно най-равен глас попита:
- Това значи ли, че като изляза на светло кожата ми ще свети все едно е, сещаш се, диамантена?
- Проклета да си Стефани Майер… – изсумтя Дара и изцъка с език.
- Хей, хей, аз харесвам книгите! – нацупи се Ан и двете жени си размениха сприхави погледи, сигурен признак, че назрява скандал.
- Това е защото си… – започна Дара, но Реми повиши глас и я прекъсна.
- Ако излезеш на слънце кожата ти ще се напука, ще започне да се бели, после ще се появят мехури, ще започне да се свлича… Абе, най-добре стой на сянка.
- Ъхъъъ… – проточи Филип разсеяно. От известно време беше спрял да слуша и се беше концентрирал върху това, че от три минути не си беше поемал въздух и това изглежда изобщо не тревожеше организма му. – Странно…
- О, това е само върхът на айсберга, ще става все по-странно и по-странно. Липсата на необходимост от кислород е просто страничен ефект от смъртта. Скоро ще започнеш да усещаш нещата свързани с това, че си вампир – по-бързи рефлекси, нощно виждане и, разбира се, Дарбата.
- ‘Дарбата’? Какво по дяволите е това? – замаяно попита Филип, поемайки си дълбока глътка въздух. Нищо. Нямаше разлика, даже му се стори как белите му дробове се разгъват, но някак мудно, сякаш от известно време не им се беше налагало и сега това ги затрудняваше.
- Това е нещо като компенсация от Проведението, че ни е преебало. – услужливо обясни Дара. – Немъртвите, както се наричаме, имаме различни способности, сещаш се, като на супергероите. Обзалагам се, че от нас са изпагиатствали идеята. Както и да е, твърди се, че Дарбата е индивидуална и специфична за всеки, например моята дарба е баланс – мога с лекота да се катеря по високи сгради, да изпълнявам различни акробатични номера, да ме видиш само какви чудесии правя на въже…
Ан прочисти гърло раздразнено и прекъсна самовлюбения монолог на Дара.
- А, да, а Ан е бърза. – ухили се озъбено чернокосата жена и се оплези детински на другата.
- Предпочитам ‘развива висока скорост за отрицателно време’, много благодаря! – сопна се Ан и отвърна с подобаваща гримаса.
- А той какво, може да лети? – с изнемощял глас попита Филип сочейки Реми.
- О, не. Той е просто човек – махна снизходително с ръка Дара.
- Не съм просто човек, аз съм Пазител, най-високопоставената длъжност след Старейшина в Съвета. Изисква години безмилостна подготовка – както физическа, така и психическа! Много лишения и самодисциплина! Мога да боравя с всички оръжия, които човечеството познава, а имам и необходимите познания да боравя и с такива, които не познава. Освен всичко друго съм и основен кандидат за тринадесетото място в Съвета и съм убеден, че щом достигна необходимата възраст ще ме изберат. Засега обаче просто съм надзирател на тази детска градина – последното изрече с такава болка и самосъжаление, че човек трябваше да има сърце от камък за да не му влезе в положение. Филип обаче беше твърде зает да осмисля случващото се.
Така, ето какви бяха фактите до този момент – той, Филип, явно беше нападнат от тази скромна група лунатици. Предполагаше, че се е случило на тъмната алея до кооперацията на Деби. Спомените му от случката бяха доста размити, което най-вероятно се дължеше на удара по главата, но беше категоричен, че беше мернал няколко силуета до кофите с боклук преди да загуби съзнание. Те явно бяха и наркотрафиканти и му бяха дали нещо, което му объркваше мозъка и го караше да си мисли, че не диша, а и сигурно и те бяха взели и затова толкова бяха толкова убедени, че са немъртви или Пазители или там както се наричаха. Всичко щеше да е наред. Просто трябваше да ги изчака да заспят или идат за още дрога и да се измъкне. Според това, което беше чел наркоманите не бяха много адекватни…
- Виж, знам че ти е трудно да се примириш с новото си положение, но нещата са такива, каквито са и толкова. – със съчувствие поде Реми. - Не можеш нищо да направиш по въпроса. Вината не е твоя, просто ти се е случило нещо неприятно. Сега обаче трябва да поемеш отговорност, разбираш, че не можеш да се върнеш към стария си живот, нали? Погледни го от добрата страна, той явно и без това е бил скапан. Искам да кажа, всичко онова за бившата годеница и за приятелите и…
- Искам да поспя малко – прекъсна го Филип и се отпусна уморено на възглавницата. – Трябва да помисля.
- Да, да, разбира се – изправи се Реми и махна на жените да го последват.
- О, не, къде си мисли че отиваш – сопна се Дара и застана решително пред Пазителя, размахвайки заканително пръст. – Виж какво направи, навсякъде по земята фасове и пепел! Това е моята стая, казах ти да го заведем в твоята, но ти не! Сега искам да почистиш! Само да съм намерила и половин цигара на пода като се върна! – тъмнокосата жена тръсна глава ядосано и се врътна елегантно на пръсти, напускайки стаята с маршова стъпка. Ан през цялото време не беше откъсвала поглед от Филип, а сега на челото й се беше образувала дълбока бръчка. Тя наистина го притеняваше, имаше чувството, че главата му е направена от плексиглас и единственото, което тя трябва да стори за да разбере, какво си мисли е да присвие очи… Както беше направила сега… И да види, какво мъти отчаяния му мозък.
- Хъ-хъ, тя още си вярва, а? – обади се Реми, кимвайки към вратата, през която току-що бе изфучала Дара и мушна мързеливо ръце в джобовете си. – Е, хайде, Ан, не искаме да пречим на новият ни приятел, нали? Ще си играеш с него утре – той я подкани с жест към вратата, усмихна се на Филип и двамата най-сетне напуснаха стаята.
Филип седна на леглото, отброи много бавно до хиляда… После се сети за ножа на кръста на Ан и отброи още по-бавно до три хиляди, след което скочи от леглото и затърси дрехите си. Трябваше на всяка цена да се измъкне от това свърталище на откачалки. Здравият му разум зависеше от това!
9 Comments (+add yours?)
Leave a Reply
Dec 20, 2009 @ 18:30:48
Боже, какво съм създал? Чудовище! Литературно чудовище.
Бих бил радостен, ако моята заслуга за това би била поне малка. За съжаление нямам никаква. Ок, за да угодя на мъжкото си его, да приемем, че аз съм бил “катализаторът”, макар, че и тази роля ми се вижда голяма.
Пътят напред е ясен, макар по него да е навалял сняг. Поздрави!
Dec 21, 2009 @ 12:35:43
Спокойно, доктор Франкенщайн, краят на света е далече, на този фик също xD. Иначе, безспорно имаш голяма заслуга в съживяването на историята пък и се постарах да се вслушам в съветите ти, макар че вече съм стара и трудно възприемам нови неща xDD. Все пак, интересът ти, най-малкото ме мотивира да се боря по-дейно с мързела и макар и бавно работата върви, мерсим за което :3
Dec 22, 2009 @ 10:28:08
Хехехе. Стара, стара, колко да си стара. Още си тийнейджър, а аз от един месец вече не съм. Голям човек, с отговорности и прочие булшит. На рождения ми ден получих един супер култов подарък- коледно венче, боядисано в черно, с панделка “Сбогом, Младост”, като надали са имали предвид столичния квартал. Затова недей гвори за възраст и старост, че ми е болна тема в момента ;S
Иначе, за фика. Опитай се да направиш образа на вампира балансиран. В смисъл, те притежават сили и тн, но би трябвал да имат и съшо толкова големи слабости.Предната сутрин се прибирах към блока и се сетих за твоята история.Казах си- тези вампири пият кръв, но какво е да пиеш кръвта на ралични хора, хора с различни емоции, чувства и стремежи. Не е ли възможно емоцията, съхранила се в кръвта на изпивания да преминава в съзнанието на вампира- и той да чувства, каквото е чувствала вечерята му, и той да се страхува от същите неща. За определено време след консумацията да сподели психическия свят на жертвата, на всички свой жертви, всяка от които би оставила отпечатъка си. Това със сигурност би ги направило карайно нестъбилни същества, би ги накарало да злоупотребяват с различни субстанции,за да преодолеят емоционалното напрежение- алкохол, наркотици или пък по-неортодоксални методи- медитация и прочие.
Тогава,коя е най- добрата храна за вампири. Със сигурност не е писателската кръв, с неините объркани и безцелно лутащи се кръвни телца, нито пък тази на спортистите,бизнесмени и прочие лидери на общетвото- стабилни психически, но с неопределим кръг болни амбиции, подмолни стремежи и завист. Кое тогава, човешко същество, необременено от мисли и копнежи, напълно изчистено от лошите влияния на обществото, неоплетено още в мрежите на социума би било най- добрата храна за вампири?
Със всички тези минуси в природата им, вампирите със сигурност биха били религиозни или поне фаталисти. Ще е интересно да се проследят отношенията между вампирското паство и отричащата и преследваща ги църква.
Силите на вампирите- определено място, където моеш да се развихриш. Лятото бях гледал едно аниме- Darker than black, там целя този въпрос беше много добре изпипан и реализиран.
Само едно нещо ме озадачи- т.нар. “Съвет”. Малко преекспонирана ми се вижда идеята, а пък да ти кажа, ако аз бях вампир със супер способности, изобщо не бих позволил на някъкво млекопитаещо да ми се мотае из краката.
Съвсем не искам да ти налагам чужди идеи, историята си е твоя, плод на твоето съзание и талант. Не ми се сърди, не ме псувай, не ме заплашвай с убийство xD
Dec 23, 2009 @ 01:22:53
Добре дее… По-стар си *щедро и сговорливо – противно на всякакви слухове*. Хмм… Я чакай… *смята на пръсти* – 1 месец… Стрелец! Анатема! xDDD
Кааакто и да е… Така като гледам на теб ти се отдава да обмисляш сюжета по-добре, отколкото на мен… xD Идеите ти са наистина интересни и доста разчупват начина по-който бях свикнала да представям вампирите покрай всичките си РПГ форуми, фикшъни и прочие xD. Плюс това си адмириран и от засегнатите във фика лица, – не героите, а реалните личности, от които съм взаимствала характерите – тъй че продължавай да даваш съвети, ‘щото много им хареса гледната ти точка. Пък и на мен. Изобщо нямаше да ми дойде нещо такова на ум, но сега като го каза изглежда напълно логично и ще се постарая да го вплета в историята. Продължавай да кръжиш сутрин около блока си, току-виж ти хрумне и някоя идея за сюжета, че аз съм леко аут xD.
Колкото до работата със Съвета, ще бъде разгъната по-подробно нататък, надявам се да защитя правото му на съществуване подобаващо, защото ако трябва да съм напълно честна в момента нямам изградена сюжетна линия, имам историята глава-за-глава и някаква бегла представа накъде се движат нещата, ама толкова бегла, че направо имагинерна. Кхъ.
Колкото до плода на моето си съзнание и талант, именно защото е плод на моето нестабилно и несериозно съзнание въпросната история има нужда от някоя и друга патеричка, – в някои случаи направо инвалидна количка – а твоите идеи и критики и действат доста освежаващо и спомагат за правилното й развитие. Мерси за което. Както виждаш далеч съм от идеята да ти се сърдя, а ако реша да те убивам няма да го обявя в блога си *ПХА!* или поне ще му отделя собствена тема и ще ти дам няколко часа преднина xD. Колкото до псувните – дамите не псуват (duh), не знам как изобщо ти е хрумнало. Трябва да се засрамиш! xDD
Dec 25, 2009 @ 18:13:35
Не точно. Казвали са ми, че асцедентът ми е Стрелец, но не тази е зодията ми. Не че има голямо значение, де.
Сега си спомних, че всъщност бях прочел, че горойте са базирани върху реални личности. Щом е така аналогията с вампири предполага, че те са … адвокати? Terrible indeed. Внимавай, че могат да ти повдигнат някое обвинение за
клевета или накърняване на човешките им права, като чак В ПОСЛЕДСТВИЕ ти изпият кръвта.
И аз един път бях писал нещо, което включваше моя позната. До ден днешен не ми говори.Не знам къде точно в Пловдив живееш, тя беше от Кючук Париж, може би там се крие разковничето.За съжаление, или пък не, две седмици няма да се навъртам около блока в който живея. Най- накрая ще си поема малко въздух, далеч от обятията на старата уличница Атралиса. Това, разбира се, не означава, че няма да ти дам някои хинт.
Обществото на твоите вампири си го представям като раделено на 3 страти.
Първо- Ортодоксалните. “Много са избрани, малко са призвани” Най-страта прослойка вампири, с много и силни връзки
с човешкия свят. Вярват в превъзходството на вампирите над другите същества, но са доволни от статуквото. Може би групата с най-класически образ.
Второ- Комунистите. “Религията е опиятът на народите, пролетари от всички страни, обединявайте се”. Вярват, че хората и вампирите са равнопоставени, както еволюционно, така и интелектуално. В портфолиото им е свят без
разделение, страх и тайни, където способностите на хората и вампирите ще помогнат за изграждането на един по- добър свят. Естествено, никой не им вярва и приема техните идеи, затова те решават да наложат мнението си по по-
лесния начин- чрез насилие.Привличат хора в техните редици, използвайки ги като пушечно месо.Сериозно потъват в света на сенчестите сделки и престъпността.Изведнъж разбират, че по този начин се чувстват много по-добре,
отколкото биха били в своята утопия.
Трето-Анархистите “Човек за човека е вълк” Ненавиждат сехашните отношения хора- вампири. Вярват,че всеки вампир трябва да обгърне своята примитивна природа- да живее далече от развратната цивилизация,див и свободен,
неограничаван от задръжки и принципи. По ози начин мислят и вампири прекалили с пиенето на кръв от нощни животни. Миришат, на лошо, предполагам.
Четвърто- Хората . Хора- зли и гадни, но и възвишени и чувствени.Вампирите се страхуват от тях и ги обожават за това, коеот самите те не могат да бъдат.
Пето- Сетингът- не знам кога се развива действието, нито пък къде. Предполагам, че и ти не знаеш. Затова избери някое интересно място, екзотичо, но и с история, смес от много култури и тн. Аржентина?
Шесто- Спи ми се и ме боли главата. Лягам да спя, прости ако има някъкви правописни грешки, не ми се проверява сега. Весели празници!
Dec 28, 2009 @ 22:43:55
Хахахаха, е не, не! xD Просто са зли изчадия адови… В най-добрия смисъл на определението *оглежда се нервно*
Иначе, да, пловдивчанки сме много зли и обидчиви – от водата е, ниско съдържание на хлор && stuff…
По въпроса с фик-а – съветите ти и този път са много интригуващи и полезни. Непременно ще влязат в употреба, наистина на вампирите (поне така, както аз си ги представям) много им ходи подобно разделение, както и строга йерархия. Все пак няма да наблягам много на тях, защото така както съм го замислила не смятам да се ограничавам само с вампирско племе – we will see. В интерес на истината много бях мислила къде да позиционирам действието и исках в Русия, но после реших, че ще стане много ала Сергей Лукяненко и сега пак нещо се колебая. Аржентина звучи добре – наистина доста екзотично, само дето аз не си падам по топлото, предпочитам да е някое студено място, по възможност с натрупал снежец, та да се вживявам по-успешно докато зъзна в общежитието xDDD.
Но спокойно време за мислене има много, защото скоро трета глава надали ще има. И не защото ме мързи, макар че признавам, че и това е фактор – просто имам много домашни, които мъдро реших да оставя за накрая за да ми е по-напечено xD и сега трябва да ги вместя някъде между Нова година и Великото изтрезняване… Oh, well, имам една-две страници пък за по-нататък поживьом-повидим xDDD
Dec 31, 2009 @ 14:57:20
Word! А пък и пловдивчаните сме такива, да ни се начуди човек в какъв град живеем. Или сме живели, или живеем на пресекулки, you catch my drift.
“Съветите ти и този път са много интригуващи и полезни”. Знаеш ли, преди време един приятел/съученик щеше да кандидатства журналистика. Едно от условията за успешна подготовка за изпита беше да е наясно с злободневните събия, случващи се по света и у нас, тъй като темата му за изпита щеше да е свързана с тях. Та, по време на скучните часова 12 клас ние двамата, седнали на пследния чин, привели глави надолу, усърдно се трудим. Той чете вестници, аз чета или пиша разни теми.Общо-взето, работа кипи. И учителите не ни закачаха, може би са си казвали “виж ги ти там онези,явно дълбоко в матерята са навлезли,дай да се захвана с другите там, да им вкарам нещо в главата”. Един път на майтап ли беше, или за да провери стратегии за бридж, този мой приятел беше взел вестник “3-та възраст”. Да, именно, онази пенсионерска “трибуна”, издържана в зелено и бяло. И там в добрите соц традиции хиляди старци, от всичи крайща на странате, изливаха своите чувства на страниците на милия вестник. “Благодаря ти Гинке, за плочата на Лили Иванова от ’65-та, като се сетя къде съм я оставила, ще ти я пратя обратно в Меричлери”.
Написаното от теб ме накара да си спомня за този епизод. Недей ми благодари, хм, колежке, ние начинаещите драскачи трябва да се подкрепяме. Когато един квартален пияница е изразходвал парите за пиене по издръжката на дъщеря си, неговите събратя го черпят; естествено, и аз правя същото за теб (само, моля ти се, недей идвай да ме молиш за алкохол, свършихме го хD). В “Смъртта е занимание самотно” главният герой говореше нещо по този повод, изобщо в книгата имаше доста казани неща за писането, за творческата мъка (любимият ми Маяковски беше сравнил процеса на съставянето на текст с добиването на радия). Водейки се от разбирането “мойто гардже може да не нищо особено, но си е мое”, човек,макар и несъзнателно, не може да възприеме изцяло, комплексно, това,което прави,безпристрастно да разграничи добрите идеи от лошите. Но че как иначе, все пак това е твое дело, ти си го изтрадал/а , в твоя мозък идеята е шавала и се е развивала. А накрая те карат да кажеш- ето тази си е по моя, по си я обичам, на нея държа повече. Ето затова е важно да има интервенции отвън, колкото само някой да те потупа по рамото и да ти покаже къде е връвта, на която се държи твоето балонче.
Е, каква е поуката, деца. Моля те, недей да ми благодариш, аз не правя нищо, за което да си ми длъжна, не казвам някъкви вселенски истини( тонът ми прозвуча наставнически, не е ;D). Недей, защото започвам да се чувствам като пенсионер, което директно се свързва с комплекса за възрастта ми, което си взаимодейства съответо с безброи други емоционални центрове в тялото и като резултат кашата е пълна. А сега, малко по работа. Ето дръж, хвани тази връвчица…
Откъде този интерес към Русия, мила? От Луканянко (наистина този човек е вулкан от въображение, в гимназията четох “Звездите са студени играчки”,останах поразен,а и след Дневной и Ночной дозор,режисирани от Беклембетов…направо- уау.Кофтито е само, че повечето му разкази не се преведени на друг език, освен руския, странно как разказ на руски, може да се преведе на руски) или пък Стругацки (“на всекиму даром, така че никой да не остане недоволен”), Булгаков (“Ами един господин, такъв с леко котешко изражение” Да знаеш, половината майтапи се губят с превода), Илф и Петров или пък някой друг. Няма значение,това е добро начало, макар, че и Аржентина си има своите студени моменти( Патагония и Огнена земя), Русия определено е добро място. Но не избирай за главна локация Москва- това е един гаден и профанен град. Какво ще кажеш за Питер- Скт. Петербург, или пък моят фаворит- Кьонигсберг ака Калининград. Незнам, помисли, разбирам,че поне имаш време да го направиш ;)
Весело изкарване тази вечер и поживем-увидем!
Jan 05, 2010 @ 17:33:02
Хм, коментарът ти ме навежда на мисълта, че и ти пишеш, а? xD Ако е така ще се радвам някой път да прочета нещо, ако ме сметнеш за достойна that is xDDD. Иначе, ще ти благодаря ако си искам и ти нищо не можеш да направиш по въпроса! Така де, в крайна сметка търпеливо четеш творенията на объркания ми мозък, а после още по-търпеливо съставяш и постваш конструктивна критика, която много спомага творческия процес. А и аз не само за идеите ти благодаря, а и че така всеотдайно си се ангажирал с моите глупости.
Колкото до действието – никога не съм възнамерявала да го развивам в Москва, защото макар и красива е твърде захаросана. Мислех Екатеринбург за да подхранвам тайничко егото си xD, но като цяло най-вероятно градовете ще са няколко или ще се сменят постоянно за да е по-динамично. Ще ти кажа като преодолея поредната вълна мързел и взема да разгледам някоя карта на Русия.
Jan 06, 2010 @ 10:54:22
Ха, не бих си позволил, да давам оценка за чужд труд, ако аз си нямам поне малко понятие от него. Би било лицемерско XD. Освен това, мой писания качени в интернет трудно можеш да намериш, просто защото 95% от тях са само и ексклузивно на хартиен носител и само от време на време ad hoc дигитализирам някое и то по изключително финансови съображения ;P . Имаш ми мейла, ако искаш можеш да ми пишеш, за да ти пратя някое.
PS Махни часовника, къса ми нервичките :(