Hole – Dying

05 Sep 2010 No Comments

by cookie-chanin Music

You’ve seen the crippled dance
Be your money baby, now’s your chance

I am so dumb
Just beam me up
I’ve had it all forever
I’ve had enough

Remember, you promised me
I’m dying, I’m dying please
I want to, I need to be…
under your skin
Our love is quicksand,
so easy to drown
They steal the gravity out
from moving ground

Remember, you promised me
I’m dying, I’m dying please
I want to I need to be
Under your skin

And now I understand
You leave with everything
You leave with everything
Remember….

And I now I know that love is dead
You come to bury me.
There’s nothing left here to pretend..

Remember you promised me..
I’m dying, I’m dying please
I want to, I need to be
Under your skin

I’m dying I’m dying Please
I’m dying I’m dying Please
I’m dying I’m dying Please
Under your skin
Under your skin

Update

05 Sep 2010 2 Comments

by cookie-chanin Shit Happens, Whatever, Write Me

Годината е 2010 – вярвате или не, наложи ми се да задържа курсора върху часовника долу на монитора за да констатирам този факт. Както и да е. Минаха горе-долу дванадесет месеца от последния ми съдържащ-лична-информация пост и мисля, че назря момента за нов такъв, следователно и за нова равносметка.

Първи курс отмина, за някои от нас доста интензивно – между работата и лекциите, с вечния недостиг на време, вечното закъсняване, тъпчене в автобуси, нервнечене по задръствания… Не, не беше толкова зле, колкото го изкарвам. Когато влезеш в ритъм и свикнеш с мисълта, че не е физически възможно да си на две места едновременно всичко се нарежда. Поне в главата ти. Реалността продължава да си фучи около теб със страшна скорост, просто на теб спира да ти пука.

Работих – продавах метални блиндирани врати. Ще обобщя това си преживяване така: скука, гарнирана с глупост. Няма нищо по-лошо от това да работиш за хора, които 90% от времето сами не знаят какво правят. Едно мога да кажа, беше екстремно, макар и не събитийно. Липса на движение, липса на творческа мисъл… липса на мисъл изобщо. За щастие това свърши. Сега се подвизавам в книжарница “Хеликон” – Витоша като “книжар-консултант” (честно! имам си и малка табелка :) ). За тези, които ме познават по-добре сигурно е ясно, колко добре се чувствам там сред всичките книги. Съмнявам се обаче да е толкова очевидно, колко добре се чувствам сред хората – за колегите става дума, макар че и повечето клиенти ми пълнят душата. Честно, след блиндираните врати бях решила, че явно това е света на възрастните – гадна работа с досадни злобари, кавги, нерви и прочие. Да не забравя и ужасният шеф-хистерик. Не е така! Има и друго! Честно, ако още не ви се е случило, продължавайте да търсите, там някъде е! Стига толкова за работата, че се увлякох.

Академичният ми живот като че ли най-много пострада от леките трусове. Успехът ми падна на 5  и нещо (още не съм 100% сигурна) и fail-нах един изпит. Честно, срамувам се от себе си. Както обикновено се надцених – все се заемам с повече, отколкото мога да се справя и се мъча да се науча как да жнглирам с Всичкото в движение. Е, този път изпуснах едно-две неща, но вече обещах пред себе си третият семестър нещата да са различни. Развръзката по-късно.

Последният ъпдейт в живота ми е от лично естество. Има някой, който ми дарява усмивки и това някак балансира всички не-толкова-хубави неща, които се случват наоколо. Прави разочарованията по-поносими. Няма да се впускам в подробности, защото това би било в противоречие със златното ми правило за неприкосновен личен живот, но ще обобщя, че нещата никак не са толкова сложни, объркани и неясни, когато намериш правилния човек. Вече имам нова гледна точка по въпросите с влюбванията и връзките, но това може и да се дължи на скорошното ми прехвърляне отвъд пубертет-границата. Както и да е, ще нищя този въпрос някой друг път. Или пък не, ако има нещо, което да е останало напълно непокътнато и непроменено в живота ми, това ще да е мързелът ми. Да, той е нещо велико. Бих му посветила отделен пост, но това би било някак… противоречиво.

Ето я и равносметката: Животът е нещо прекрасно и пълно с изненади. Бях чела, мисля, че в “Махалото на Фуко” (не се заблуждавайте, стигнах едва до първите десетина страници на книгата и разбрах, че ми е още рано за нея), че животът е махало – понякога си на върха, понякога си на дъното. През повечето време има равновесие, но ние хората сме по-склонни да забелязваме лошите моменти и да приемаме хубавите за даденост. Е, край с това. Отричам всички лоши моменти и ги заклеймявам като нещо незначително и преходно. And so it goes.

Стига толкова за сега, догодина пак :))