RSSUpdate
05 Sep 2010 2 Comments
in Shit Happens, Whatever, Write Me
Годината е 2010 – вярвате или не, наложи ми се да задържа курсора върху часовника долу на монитора за да констатирам този факт. Както и да е. Минаха горе-долу дванадесет месеца от последния ми съдържащ-лична-информация пост и мисля, че назря момента за нов такъв, следователно и за нова равносметка.
Първи курс отмина, за някои от нас доста интензивно – между работата и лекциите, с вечния недостиг на време, вечното закъсняване, тъпчене в автобуси, нервнечене по задръствания… Не, не беше толкова зле, колкото го изкарвам. Когато влезеш в ритъм и свикнеш с мисълта, че не е физически възможно да си на две места едновременно всичко се нарежда. Поне в главата ти. Реалността продължава да си фучи около теб със страшна скорост, просто на теб спира да ти пука.
Работих – продавах метални блиндирани врати. Ще обобщя това си преживяване така: скука, гарнирана с глупост. Няма нищо по-лошо от това да работиш за хора, които 90% от времето сами не знаят какво правят. Едно мога да кажа, беше екстремно, макар и не събитийно. Липса на движение, липса на творческа мисъл… липса на мисъл изобщо. За щастие това свърши. Сега се подвизавам в книжарница “Хеликон” – Витоша като “книжар-консултант” (честно! имам си и малка табелка :) ). За тези, които ме познават по-добре сигурно е ясно, колко добре се чувствам там сред всичките книги. Съмнявам се обаче да е толкова очевидно, колко добре се чувствам сред хората – за колегите става дума, макар че и повечето клиенти ми пълнят душата. Честно, след блиндираните врати бях решила, че явно това е света на възрастните – гадна работа с досадни злобари, кавги, нерви и прочие. Да не забравя и ужасният шеф-хистерик. Не е така! Има и друго! Честно, ако още не ви се е случило, продължавайте да търсите, там някъде е! Стига толкова за работата, че се увлякох.
Академичният ми живот като че ли най-много пострада от леките трусове. Успехът ми падна на 5 и нещо (още не съм 100% сигурна) и fail-нах един изпит. Честно, срамувам се от себе си. Както обикновено се надцених – все се заемам с повече, отколкото мога да се справя и се мъча да се науча как да жнглирам с Всичкото в движение. Е, този път изпуснах едно-две неща, но вече обещах пред себе си третият семестър нещата да са различни. Развръзката по-късно.
Последният ъпдейт в живота ми е от лично естество. Има някой, който ми дарява усмивки и това някак балансира всички не-толкова-хубави неща, които се случват наоколо. Прави разочарованията по-поносими. Няма да се впускам в подробности, защото това би било в противоречие със златното ми правило за неприкосновен личен живот, но ще обобщя, че нещата никак не са толкова сложни, объркани и неясни, когато намериш правилния човек. Вече имам нова гледна точка по въпросите с влюбванията и връзките, но това може и да се дължи на скорошното ми прехвърляне отвъд пубертет-границата. Както и да е, ще нищя този въпрос някой друг път. Или пък не, ако има нещо, което да е останало напълно непокътнато и непроменено в живота ми, това ще да е мързелът ми. Да, той е нещо велико. Бих му посветила отделен пост, но това би било някак… противоречиво.
Ето я и равносметката: Животът е нещо прекрасно и пълно с изненади. Бях чела, мисля, че в “Махалото на Фуко” (не се заблуждавайте, стигнах едва до първите десетина страници на книгата и разбрах, че ми е още рано за нея), че животът е махало – понякога си на върха, понякога си на дъното. През повечето време има равновесие, но ние хората сме по-склонни да забелязваме лошите моменти и да приемаме хубавите за даденост. Е, край с това. Отричам всички лоши моменти и ги заклеймявам като нещо незначително и преходно. And so it goes.
Стига толкова за сега, догодина пак :))
2 Comments (+add yours?)
Leave a Reply
Sep 05, 2010 @ 21:08:54
Gee! Този пост – като всеки друг, в който съм писала за себе си е потресаващо дълъг… I DO have ego problems xDDD
Nov 17, 2010 @ 06:09:44
Майната му на академичния успех, един мой приятел едвам завърши университет и то с връзки, сега кара Г-класа с еднакви цифри :)