13 May 2011 No Comments
in Books
В началото на май тази година с двама приятели дадохме живот на блога за книги Друсано мастило. Не претендираме да сме големи литературни критици и разбирачи, но и тримата споделяме неизчерпаема любов към четенето и ще се радваме и вие да се включите в начинанието ни – като коментатори, съучастници, противници или каквото там ви дойде. Всички са канени :).
Може да ни откриете на този адрес: http://drusanomastilo.blogspot.com/
11 Jan 2011 No Comments
in Books
Какво значи свободата в общество, което е по конституция свободно, където няма роби, където всеки може да прави каквото си иска. Или пък не. „Полет над кукувиче гнездо” е една от най-актуалните книги, които съм чела и не защото всички в нея се тъпчат с хапчета. Писана е преди около половин век и въпреки това се отнася за обществото, в което живеем днес.
Историята е предадена от първо лице, а самият разказвач е пациент в заведение за душевно болни и е от индиански произход. И всъщност не е душевно болен. Както и голяма част от останалите пациенти. Просто търси укритие от света, който го е отхвърлил и всички подобни на него. Хора, които не се вписват, хора, които не разбират установения ред, хора, които се бунтуват, които са различни по един болезнен начин. Хора, които по своя воля са се превърнали в затворници на себе си. Хора, които с помощта на старшата се наказват всеки ден, непрекъснато, безкрайно… Просто защото са.
До появата на МакМърфи, които не попада в психиатрията по собствено желание. Той е шумен, опърничав и нахален. Мами на карти, залага на всичко и не уважава никого и нищо. Той е също толкова странен, колкото и останалите пациенти. И той като тях се е сблъсквал с отрицанието, със „системата”, но за разлика от тях е посрещал всичко с юмруците си, а не превивайки гръб. Той ги учи какво е свобода.
В психиатрията Киси създава една антиутопия, която всеки от нас може да усети. Той не ни пренася в някоя паралелна вселена, това е нашата реалност. Това е днес. Това е сега. Страхът, самотата, подчинението, борбата, болката – нищо от това не ни е чуждо. Освен може би свободата.
Линк към Аз чета -> клик
25 Dec 2010 1 Comment
Този пост всъщност беше замислен като резюме на “Полет над кукувиче гнездо”, последната книга, която литературният ми клуб прочете (за повече информация – линка към Goodreads.com). Разбира се, докато го мислех и развивах то ставаше все по-обширно и по-обширно, докато накрая като го прочетох на самата мен ми беше трудно да повярвам, че би трябвало да е анотация на ЕДНА книга. И така, вместо да изтрия всичко и да започна отначало просто оставих думите да се случват. Принципно бягам от обширни понятия като свобода, вяра, ценности и т.н., защото просто са много субективни и по някое време се самозабравям, но този път реших да рискувам. Както и да е, ще се опитам да не го правя твърде претенциозно и да не се отвличам много, а вие бъдете снизходителни.
Проблемът най-вероятно идва от книгите, които напоследък чета. Ще го формулирам така: Няма как да не забележа, че едни от най-хубавите и паметни литературни произведения са посветени на свободата. Това разбира се е доста субективно (казах ви!) мнение, но не е само мое. Малко са хората, които няма да се съгласят, че “Полет над кукувиче гнездо”, “1984″, “451 градуса по Фаренхайт”, “Спасителят в ръжта”, “Параграф 22″ или “Портокал с часовников механизъм”, примерно, не са били разтърсващи и не са ги накарали да се замислят над това и онова в нашето общество. Самият подбор на книгите в случая не е от значение, може би някой друг не е видял нещата, които аз открих в тях, може би е имал нужда да види нещо друго, а може би аз съм имала нужда да видя точно това. Все пак сега ще се осланяме на личната ми интерпретация, а в главата ми тези книги винаги ще си останат неразривно свързани. Защо? Защото когато се сблъсках с тях започнах да си задавам въпроси за “свободата”, но не като абстрактно понятие, като дума символизираща нещо красиво, но все пак далечно и чуждо. Като нещо, което уж притежавам, но все пак никога реално не съм усещала. Предполагам, че се случи така, защото ми дадоха алтернатива, макар и фикционална, на нашия свят, в който думите напоследък са започнали да губят смисъла си. Но толкова за мен – да склонна съм да персонализирам, още нищо не сте видели…
Какво и е толкова магнетичното на свободата, че така упорито привлича поети и белетристи към себе си. Разбирам примерно Вазов и Ботев, които са писали своите творби в условия на робство и то точно в разгара на приготовленията за въстанието и освободителните борби. Тогава самата думичка “свобода” е носила толкова заряд, че е било невъзможно да се хората да не се опиянят дори само при мисълта за нея. Дотук добре, но Оруел например? Или пък Бредбъри? Или дори Селинджър? Какъв е бил техният подтик да занищят проблемите на свободата. Тук сигурно вече откривате разликите между самите произведения. Докато Вазов и Ботев пишат за една едва ли не осезаема, непосредствена свобода, световните класици търсят значението на независимостта в едно вече свободно общество, те търсят свободата на индивида.
И тук вече ще поговорим малко за „Полет над кукувиче гнездо” за да се отсрамя. От всички гореизброени заглавия, книгата на Киси ме впечатли най-много. Мисля, че се случи така, защото американският писател, като че ли е най-близо до истината валидна за нашия свят. И за да съм съвсем конкретна ще поясня и точно кой момент създаде у мен това усещане, макар че тези, които са я чели сигурно вече се досещат. Пред отделението за електрошокова терапия, когато Макмърфи изведнъж разбира, че по-голямата част от приятелите му Остри са в клиниката по собствено желание. Те мразят Старшата, изпитват неописуем страх от нея и нейната тирания, но все пак остават. Имат възможността да избягат, никой няма да ги спре да се отпишат, но те предпочитат да живеят с гаврите и униженията в болничното заведение пред това да се борят и приспособяват към външния свят. Затворници на себе си в затвор, от които не може да се избяга, затвор в главата.
Тъжно е, че и днес има краища на света, където изказването на мнение различно от наложения модел води до тежки физически наказания, лишаване от свобода или дори смърт. Точно толкова жалко е обаче, че на много по-цивилизовани места същото води до социална изолация и репресии на личността, за които дори не е необходимо да бъде наранено тялото на индивида. Нужно е само да бъде потъпкано достойнството му, да бъде определен като “дефектен”. Противно на масовата заблуда, “глобалното ни село” с нищо не е по-толерантно към отделните си членове, даже напротив, колкото повече размива привидните граници между различните групи, толкова повече единици не успяват да се приспособят навреме и остават извън голямата обща група. И после какво? Как да изповядваш религия, ритуалите на която всички намират за смехотворни? Как да пишеш и говориш на език, който почти никой друг не разбира? Да не говорим, че глобалните селяни с още по-голяма готовност размахват глобалните си вили и палят глобалните си клади.
Определението “система” винаги ми се е струвало доста смътно и никога не съм разбирала, какво точно визират с него бунтарите. Нито пък лозунги от рода на “Да се противопоставим на системата” са будили у мен желание да целя високопоставени хора с камъни, колкото и антипатични да са ми били. Предполагам, че просто нямам в себе си подходящия устрем. Все пак така и не успях да си отговоря на разни тривиални въпроси като например защо трябва да ходиш в специално училище ако искаш да си художник, при положение, че обществото ни оценява на милиони долари картините на хора, които никога не са стъпвали в подобно заведение. Все си мисля, че ако толкова много кадърни хора не бяха минали през такава усърдна школовка, светът на изобразителното изкуство щеше да се радва на далеч по-голямо изобилие. Бтв, майната им на перспективата и пропорциите, ако исках да гледам неща повтарящи други неща и в най-малки детайли, щях да си купя фотоапарат. Има и още един въпрос, на който през всичките си 20 години, голяма част, от които прекарах в най-разнообразни учебни заведения не успях да отговоря. Какво по дяволите си е мислел автора, когато е писал тази книга/стих/фейлетон. Загадка, която трябва да отбележа се отрази и на академичния ми успех. Както и да е, отплеснах се. Идеята ми е, че нищо от заобикалящия ни свят не толерира развитието на индивида като личност различна от тълпата, нищо не упражнява мисленето като такова, а учителите вместо да ни учат да разширяваме хоризонтите си ни водят по добре утъпкани пътеки и ни възпитават да избираме сигурното, колкото и безинтересно да е то.
И сега, защото съвсем избягах от темата ще сменя заглавието от “Свободата и книгите” само на “Свободата”, вие преценете доколко и това е подходящо. За съжаление в мен се борят инертният мечтател, който обича да оставя мисълта си да се рее, колкото и несвързано да звучат впоследствие писанията му и педантът, който пък не може да понесе неозаглавеността като цяло и… резултатът е това :).
Снимка: Dave Cartwright
23 Nov 2010 4 Comments
in Books, Shit Happens, Whatever, Write Me
Съвсем случайно тези дни, докато си чоплех нещо в книжарницата, ми попадна една малка книжка с доста… нестандартно съдържание. Оказа се гид за самопомощ от онзи тип : ‘Научи се да казваш ‘не’, ‘ Как да сме възможно най-най-най-ефективни в работата си’ и т.н., но този беше нещо като наръчник за печелене на мъжки сърца… за жени с явни психологични отклонения и без всякакви заченки на еманципация. Както и да е, няма да ви товаря с цялото съдържание, ще публикувам само любимите си части. За съжаление книжката беше на английски, така че ще трябва да се примирите с аматьорския ми превод :).
How to capture the heart of Mr Right
Как да пленим сърцето на Г-н Правилен
Treat the men you want like the men you don’t want.
Отнасяйте се с мъжете, които желаете сякаш не ги желаете.
- Няма мъж на земята, който да не обича жени, които сами си противоречат, не знаят какво искат и дават смесени сигнали. Go for it!
Don’t leave the house without wearing make-up.
Не напускайте дома си без грим.
- Като сме започнали, не излизайте и на дневна светлина… Абе хич не излизайте. Великолепна книжка за самопомощ. Как деликатно насажда комплекси за малоценност. Всепак коя жена не иска да чуе, че не е хубава без грим?
Put lipstick on even when you go jogging.
Слагайте си червило дори когато тичате за здраве.
- Няма нищо по-хубаво от естествената красота. Пот, грим и сълзи – viva la beauty.
Be a ‘creature unlike any other’.
Бъдете “същество като никое друго”.
- Не знам, този съвет не се отрази много добре на Ам-гъл.
Don’t cut your hair short – we’re girls so why do we want to look like boys.
Не се подстригвайте късо – ние сме момичета, защо тогава ще искаме да приличаме на момчета.
- Шокирана съм, че няма съвет от рода на: ‘Не носете панталони, една дама не прави така!’ или ‘Корсетите са за вас, не крийте вторичните си полови белези!’ И между другото, ако само едната коса ви отличава от другия пол, никоя книжка на света няма да ви помогне.
Wear black sheer stockings and hike up your skirt – this really entices the opposite sex!
Носете черни прозрачни чорапи и наберете полата си – това наистина привлича противоположния пол!
- Започвам да забелязвам шизофренични заченъци в мисълта на авторката. Значи сме твърде консервативни за къса коса, но магистралното облекло не е проблем, така ли? И между другото не само Г-н Правилен ще намери за неустоим тоалета ви, Г-н Строителен работник също ще бъде изключително впечетлен, да не говорим за Г-н Сериен Убиец – Изнасилвач. В общи линии, този ‘оригинален’ трик е известен на жените по света откакто съществуват найлоновите чорапи, но надали на някой досега му е хрумвала да се опита да го ползва като стръв за свестни, психически здрави мъже. Нищо не ви пречи да опитате обаче!
Always act as if everything is great, even if you are on the verge of getting fired.
Винаги се дръжте сякаш всичко е наред дори да сте на ръба да бъдете уволнени.
- Защото всички знаем, че добрите и трайни връзки се основават на лъжи, измами и лицемерие.
Don’t call him and rarely return his calls.
Не му се звънете и рядко отговаряйте на неговите обаждания.
- Нищо не казва по-добре ‘Харесвам те’ от пълната незаинтересованост към неговата личност.
If you’re desperate to hear his sexy voice – call his answer machine while he’s at work and hang up before the beep!
Ако сте отчаяна да чуете сексапилния му глас – обадете се на телефонния му секретар докато е на работа и затворете преди да чуете сигнала!
- Ще наблегна на частта с ‘отчаяна’. Не смятам, че този цитат се нуждае от повече коментари.
Men feel good when they work hard to see you. Let them!
Мъжете се чувстват добре, когато им се налага по-здраво да се потрудят за да ви видят. Позволете им!
- Да, позволете им също така да се застрелят в крака или да си отхапят езика и после да го изядат. Loads of fun.
Be quiet and reserved on a date – he’ll think you’re interesting and mysterious!
Бъдете тиха и резервирана, когато сте на среща – той ще реши, че сте интереса и мистериозна!
- Или – ето ви една друга гледна точка – че сте тъпа и безинтересна и му е писнало да си говори сам. Просто кимайте и се усмихвайте!
Don’t let him catch you writing your name and his in different combinations.
Не му позволявайте да ви хване докато пишете различни комбинации на вашето и неговото име.
- Първият въпрос, който изниква в главата ми е, защо по дяволите бихте правили подобно нещо, но после решавам, че не искам да знам. Наистина. Не искам.
Don’t tell him what your hairdresser thinks about your relationship.
Не му казвайте какво мисли за вашата връка фризьорът ви.
- Аз имам по-добра идея – не разкривайте на фризьора, зарзаватчията или на момчето от бензиностанцията подробности от личния ви живот. Знам, звучи налудничаво, но нищо не пречи да опитате!
Stop dating a man if he doesn’t buy you a romantic gift for your birthday or Valentine’s Day.
Спрете да се виждате с мъжа ако не ви купи романтичен подарък за рождения ви ден или Свети Валентин.
- Абсолютно. Колкото по-навътре в дебрите на книжката навлизаме, толкова повече истини се откриват пред нас. Какво разбрахме до тук? Качествата, необходими ни за да привлечем Г-н Правилен са: меркантилност, безпомощност, назадничавост, лицемерие, престореност (в държането и външния вид), несигурност и противоречивост. Може да ви се струва, че това звучи абсурдно, но това е само защото е така.
Be discreet about a new relationship. You don’t want your friend sayng: ‘Oh it’s nice to meet you. Sheila has told me so much about you’.
Бъдете дискретна при нова връзка. Не искате приятелката ви да каже: ‘О, приятно ми е да се запознаем. Шийла ми е говорила толкова много за теб’.
- Разбира се, че не, това звучи направо кошмарно. Да пробваме с: ‘Приятно ми е да се запознаем, колко странно, че Шийла никога не ми е казвала нищо за теб’. Само така! Не искаме нещастникът да се почувства по някакъв начин специална част от живота ни, нали? О, да, между другото, това правило ЯВНО не важи за личният фризьор, ако се водим по по-горните съвети. Значи с обслужващия персонал може да фамилиарничим, но недай си боже да споделим нещо с приятелите си.
Hide this book, or any other self-help guides from him.
Скрийте от него тази книга или всеки друг гид за самопомощ.
- Аз бих добавила – изгорете ги, пръснете пепелта и посипете мястото със сол за всеки случай. Но иначе, да, ако притежавате нещо такова напълно в реда на нещата си е да ви е срам. Подкрепям инициативата на авторката. Даже ако всички хора, притежаващи подобни материали го сторят, вярата ми в човешкия род ще се покачи с няколко пункта.
Why you should not discuss the Rules with your therapist:
* She might think you are dishonest and manipulative
* She might try to talk you out of doing it
* She doesn’t realize you have to do the Rules to find Mr Right – и в книгата ‘have to’ е в курсив.
Защо не трябва да обсъждате Правилата с вашия терапевт:
*Тя може да реши, че сте нечестна и манипулативна.
* Може да се опида да ви разубеди.
*Тя не разбира, че вие ТРЯБВА да спазвате Правилата за да намерите Г-н Правилен.
- КЪЛНА СЕ, това е част от книгата! Значи първо, авторката приема по презумпция, че вие ИМАТЕ терапевт. В което няма нищо лошо, имате си някакви проблеми (очевидно) и се опитвате да ги решите. След което, обаче ви съветва да укриете книжката от тях, защото те, като дипломирани професионалисти, биха могли да се опитат да ви посъветват да не следвате Правилата. В който случай, по никакъв начин не бива да се вслушвате в съветите им, защото иначе никога няма да се омъжите и ще си останете стара мома *светкавица**драматична пауза**светкавица*.
Don’t read self-help books that encourage you to pursue men.
Не четете книги за самопомощ, които ви съветват да преследвате мъжете.
- Ах, мисля че авторката ни ревнува. Ако не беше толкова стряскащо психически повредена щеше да е почти сладко.
Let his object in life be to win you over.
Нека неговата цел в живота бъде да ви спечели.
- Да, най-добре да няма никакви други цели в живота. Или да има в мазето олтар с ваши снимки и коса, и нокти. Така ще сте си лика-прилика.
If you think you’re too smart for the Rules, ask yourself: Am I married?
Ако си мислите, че сте твърде умна за Правилата, запитайте се: Омъжена ли съм?
- Боже, тук нещата като че ли станаха малко лични…
В началото реших, че авторката е проявила оригинално чувство за хумор и не очаква от нас реално да спазваме Правилата, след което обаче се допитах до Гугъл и той ми каза, че това всъщност е само една от многото й книги за самопомощ. Ето някои от другите заглавия: ‘The Rules II: More Rules to Live and Love’, ‘The Rules for Marriage: Time-Tested Secrets for Making Your Marriage Work’, ‘Not Just a Patient: How to Have a Life When You Have a Life-Threatening Disease’, ‘The Rules for Online Dating: Capturing the Heart of Mr. Right in Cyberspace’ (да, майка ви беше права, в Интернет наистина бродят опасни луди). Заключението ми е, че или това е най-забавната жена на света, или властите трябва да я обявят за обществен враг и да я затворят по обвинение, че се опитва да саботира репродукцията на човечеството.
29 Mar 2010 No Comments
Датира от 2007 година
1. “Да убиеш присмехулник” – Харпър Ли
2. “Кучешко сърце” – Михаил Булгаков
3. “На Западния фронт нищо ново” – Ерих М. Ремарк
4. “451 градуса по Фаренхайт” – Рей Бредбъри
5. “Чувствам, че идва нещо зло” – Рей Бредбъри
6. “Вино от глухарчета” – Рей Бредбъри
7. “Сто години самота” – Габриел Г. Маркес
8. “Любов по време на холера” – Габриел Г. Маркес
9. “Портретът на Дориан Грей” – Оскар Уайлд
10. “Кланица номер 5″ – Кърт Вонегът
11. “Престъпление и наказание” – Ф. Достоевски
12. “Донесете ми главата на принца” – Р. Зелазни
13. “Лолита” – Владимир Новаков
14. “1984″ – Джордж Оруел
15.“Спасителят в ръжта” – Джеръм Селинджър
16. “Великият Гетсби” – Ф. Скот Фицджералд
17. “На изток от рая” – Джон Стайнбек
18. “Гроздовете на гнева” – Джон Стайнбек
19. “Параграф 22″ – Джоузеф Хелър
20. “Из поредицата за Слепия” – Андрей Воронин
21. “Писма до Клаудия” – Хорхе Букай
22. “Портокал с часовников механизъм” – Антъни Бърджес
23. “Зеленият път” – Стивън Кинг
24. “Мистерията на живота” – Уилям Арнц
25. “Нервът телевизия” – Митко Новков
26. “18% сиво” – Захари Карабашлиев
27. “Сняг” – Орхан Памук
28. “Фирмин” – Сам Савидж
29. “Анатомията на Питър” – Джоси Базел
30. “Мъртви души” – Гогол
31. “Писма до мъртвия брат” – Димо Вайков
32. “Повелителят на мухите” – Уилям Голдинг
33. “Захвърлен в природата” – Милен Русков - не ми хареса, не го дочетох
34. “Червено и черно” – Стендал
35. “Сирените на Титан” – Кърт Вонегът
36. “Закуска за шампиони” – Кърт Вонегът
37. “Синята брада” – Кърт Вонегът
38. “Времетръс” – Кърт Вонегът
39. “Котешка люлка” – Кърт Вонегът
40. “Процесът” – Франц Кафка
41. “Вълшебната планина” – Томас Ман
42. “Степния вълк” – Херман Хесе
43. “Мавзолей” – Ружа Лазарова
44. “Мадам Бовари” – Гюстав Флобер
45. “Панаир на суетата” – Уилям Такъри
46. “Глупаците умират” – Марио Пузо
47. “Лъжецът” – Стивън Фрай
48. “Хипопотамът” – Стивън Фрай
49. “Лятото на вещицата” – Наташа Мостърт
50. “Легенда за велосипедистите” – Светислав Басара
51. “Другата Болейн” – Филипа Грегъри
Най-вероятно ще бъде допълван още много, много, ама МНОГО пъти, тъй че това е нещо като работна версия :).
03 Feb 2010 3 Comments
in Books Tags: god knows, joseph heller
Това е историята на Давид, израелският цар познат ни още от Библията. И дотук приликите със Светото писание свършват и започва тъкуването на Джоузеф Хелър, а той има по-различно виждане за нещата…
На смъртния си одър Давид, някогашният бляскав герой, сломил Голиат и властвал умело над цял Израел изпитва терзания. Сам той ни излага малко по малко целият си живот без да си пести прегрешенията, страховете и колебанията – с щипка пиперлив сарказъм и ирония той ни въвежда в същината на пълнокръвното си, лишено от преувеличения съществуване. Това е Давид, грешникът, любовникът, борецът, царят, момчето, мъжът… човекът. Без страх и без срам той хвърля поглед назад и с горчивина и насмешка резюмира житейския си път, отбелязва паденията си, гордее се с победите си и се срамува – или не чак толкова – от греховете си. И докато пламъкът на живота му бавно гасне, единственото, което великият цар търси е единение с Бог (или извинение, както Му е угодно), с когото не си говорят от известно време и нито един от двамата не е склонен да отстъпи. Междувременно на плещите Давид лежи и недоуреденият проблем свързан с прекия му престолонаследник, а по този въпрос твърде много хора са склонни да дават съвети и мнения…
А какво знаем ние за Бог? А за неговите пророци? Дали те са харизматичните, смирени образи, които Библията и църквата ни представят? Дали и на тях не им се е случвало да изпитат колебание в себе си и във вярата си, да проявят малодушие или да съжалят за постъпката си, независимо, че е била наложена от по-висша сила. Дали не им се е искало отвреме-навреме да пратят по дяволите един определен Отец и неведомите му пътища? Тази книга определено не е за ревностни вярващи… Тя не дава отговори и целта й далеч не е да поставя въпроси. Това, което прави е, че представя Давид – един от най-ярките образи в Библията – по начин, по който малко християни биха си позволили да го видят: просто човек. Не издигнат на пиедестал водач и проповедник, не дясната ръка на Господ, а псуващ, недоволстващ човек, белязан с всичките слабости на своя род. Go figure, както казва корицата.
Това, което наистина грабва в книгата не е сюжетът. Самата история ни е до болка позната, милиони пъти предъвквана – особено за тези от нас посещавали СИП-ове по религия etc. Да, първоначалоно е малко шокиращо да се сблъскаш с този циничен прочит на Библията – “ОМГ, хората наистина ли пишат такива неща?!” е първата ти реакция, плътно следвана от “Ама това е някак нередно, подкопава авторитета на такава колосална институция като Църквата…” и най-накрая завършваш с “И никой не се е заловил да гори изданията? Хм…” и накъде в този момент решаваш дали да палиш или да четеш.
Но и това не е основната причина, поради която книгата така ме погълна. Признавам, че не съм вярваща, но съм израстнала християнско семейство и изпитвам известна толерантност към религията. Все пак това, което човек трябва да има на ум за да не започне в един момент да гори книги… а в последствие и хора е че писането, както и киното са субективни изкуства, тяхната цел не е да обръщат мирогледа ти – макар че доста често го правят – а да ти доставят удоволствие. Е, що се отнася до мен, добрият смях си е еквивалента на удоволствието в най-чистата му форма, а в тази категория Хелър както обикновено е безпогрешен. Както споменах, сюжетът е меко казано придвидим – пък и когато главният ти спойлер е Библията няма как дори недоволството си да изразиш както подобава – затова пък вътрешният свят, на героите му е неповторим. Диалозите, както обикновено са на ниво, дори всичко друго в книгите на Хелър да беше чист боклук, бих ги чела само заради тях. Писателят има прекрасната способност да влага много емоция и смисъл в съвсем малко думи и да изопачава дребните неща по възможно най-комичен начин. Той ни показва един съвсем непознат Давид, циничен, забавен, грабещ с пълни шепи от живота и не съвсем на ‘ти’ с Бога. Не знам как това е въздействало на другите чели книгата, но лично на мен този образ ми беше много по-близък от библейския и ми даде повод да се хиля продължително – най-често и доста злокобно – до късно сред нощта. Препоръчвам я на всички ценители на добрия смях ^^.
20 Nov 2009 4 Comments
in Books, Whatever, Write Me Tags: Terry Pratchett, The Wee Free Men
А това… е домашната ми по ‘Увод в книгоиздаването’. Защо си поствам домашните в блога? Ами… да, добър въпрос xD. Всъщност от доста време ми се искаше да напиша нещо такова, представяне на книга искам да кажа, но всеки път… е започвах го, после мързелът се включваше и се отказвах. Както и да е, освен всичко друго ‘Увод в книгоиздаването’ ми е един от любимите предмети – нищо че не съм ходила на лекции от две седмици(предпочитам да мисля, че се правя на недостъпна, поддържам тръпката, тъй да се каже xD), а и при положение, че основните му конкуренти са ‘История на книгата’ и ‘История на българската журналистика’, е… не е нужно особено да се напъва. Инъф оф топик, ето го и самото представяне…
Първата книга на Пратчет от трилогията за Тифани Ейчинг, която все още не е преведена на български език. Тя е от поредицата за Света на диска, разпространявана в България(с променлив успех) от издателство ‘Вузев’. С привичното си чувство за хумор и ирония, Пратчет поднася на по-младата си аудитория една доста забавна история, въвличайки и вече познатите на редовните читатели образи на Баба Уетъруакс и Леля Ог, както и нови, не по-малко колоритни персонажи.
Тифани е 9-годишно, преливащо от любопитство момиче, за което определението ‘особена’ не би могло да бъде по-подходящо. За крехката си възраст, малката Ейчинг е развила завидно хладен и аналитичен ум, както и един доста прагматичен поглед върху света. Освен всичко друго Тифани е и вещица. Нещо твърде наобичайно, защото тя е израстнала в Страната на варовика(аматьорски превод), а както знаят запознатите, там добри вещици не виреят. До колко това е истина, Тифани сама ще трябва да разбере и то бързо, защото родното й място бива разтърсено от поредица аномалии, в следствие на които в реалния свят нахлуват съществата от приказките, но… сбъркани. Изчезва и малкото й лепкаво братче и макар че Тифани не е убедена защо точно иска да си го върне, тя е единствената, която вижда задаващата се катастрофа и само тя може да я спре. Единствените й съюзници са говореща жаба с изненадващи познания в областта на правото и опасната банда Мак Фийгъл – дребни сини човечета, живеещи под земята. Легендата разказва, че някога и те били част от Приказния свят, но въстанали и били прогонени(според други източници били изритани заради пиянските си гуляи и кръчмарски побои, но явно е въпрос на гледна точка). И така, Тифани, въоръжена със стария кухненски тиган и много находчивост се впуска в едно вълнуващо приключение, което поставя пред нея нелеките житейски избори и решения, с които е изпълнен живота и я въвежда не толкова в света на приказките, колкото в света на възрастните.
Макар че книгата е оценена като подходяща за аудитория ‘от 10 години нагоре’, златното чувство за хумор на Пратчет трудно може да се категоризира или постави в каквито и да е възрастови граници, така че подозорам, че ‘The Wee Free Men’ ще грабне с еднакъв успех, както десет годишните малчугани, така й техните родители.
RSS
You Say What?