05 Sep 2010
by cookie-chanin Shit Happens, Whatever, Write Me
Годината е 2010 – вярвате или не, наложи ми се да задържа курсора върху часовника долу на монитора за да констатирам този факт. Както и да е. Минаха горе-долу дванадесет месеца от последния ми съдържащ-лична-информация пост и мисля, че назря момента за нов такъв, следователно и за нова равносметка.
Първи курс отмина, за някои от нас доста интензивно – между работата и лекциите, с вечния недостиг на време, вечното закъсняване, тъпчене в автобуси, нервнечене по задръствания… Не, не беше толкова зле, колкото го изкарвам. Когато влезеш в ритъм и свикнеш с мисълта, че не е физически възможно да си на две места едновременно всичко се нарежда. Поне в главата ти. Реалността продължава да си фучи около теб със страшна скорост, просто на теб спира да ти пука.
Работих – продавах метални блиндирани врати. Ще обобщя това си преживяване така: скука, гарнирана с глупост. Няма нищо по-лошо от това да работиш за хора, които 90% от времето сами не знаят какво правят. Едно мога да кажа, беше екстремно, макар и не събитийно. Липса на движение, липса на творческа мисъл… липса на мисъл изобщо. За щастие това свърши. Сега се подвизавам в книжарница “Хеликон” – Витоша като “книжар-консултант” (честно! имам си и малка табелка 
). За тези, които ме познават по-добре сигурно е ясно, колко добре се чувствам там сред всичките книги. Съмнявам се обаче да е толкова очевидно, колко добре се чувствам сред хората – за колегите става дума, макар че и повечето клиенти ми пълнят душата. Честно, след блиндираните врати бях решила, че явно това е света на възрастните – гадна работа с досадни злобари, кавги, нерви и прочие. Да не забравя и ужасният шеф-хистерик. Не е така! Има и друго! Честно, ако още не ви се е случило, продължавайте да търсите, там някъде е! Стига толкова за работата, че се увлякох.
Академичният ми живот като че ли най-много пострада от леките трусове. Успехът ми падна на 5.40 и fail-нах един изпит. Честно, срамувам се от себе си. Както обикновено се надцених – все се заемам с повече, отколкото мога да се справя и се мъча да се науча как да жнглирам с Всичкото в движение. Е, този път изпуснах едно-две неща, но вече обещах пред себе си третият семестър нещата да са различни. Развръзката по-късно.
Последният ъпдейт в живота ми е от лично естество. Има някой, който ми дарява усмивки и това някак балансира всички не-толкова-хубави неща, които се случват наоколо. Прави разочарованията по-поносими. Няма да се впускам в подробности, защото това би било в противоречие със златното ми правило за неприкосновен личен живот, но ще обобщя, че нещата никак не са толкова сложни, объркани и неясни, когато намериш правилния човек. Вече имам нова гледна точка по въпросите с влюбванията и връзките, но това може и да се дължи на скорошното ми прехвърляне отвъд пубертет-границата. Както и да е, ще нищя този въпрос някой друг път. Или пък не, ако има нещо, което да е останало напълно непокътнато и непроменено в живота ми, това ще да е мързелът ми. Да, той е нещо велико. Бих му посветила отделен пост, но това би било някак… противоречиво.
Ето я и равносметката: Животът е нещо прекрасно и пълно с изненади. Бях чела, мисля, че в “Махалото на Фуко” (не се заблуждавайте, стигнах едва до първите десетина страници на книгата и разбрах, че ми е още рано за нея), че животът е махало – понякога си на върха, понякога си на дъното. През повечето време има равновесие, но ние хората сме по-склонни да забелязваме лошите моменти и да приемаме хубавите за даденост. Е, край с това. Отричам всички лоши моменти и ги заклеймявам като нещо незначително и преходно. And so it goes.
Стига толкова за сега, догодина пак )
Share on Facebook
17 Dec 2009
by cookie-chanin Whatever, Write Me
- По дяволите, Реми, защо му даде толкова приспивателно? Сега има да киснем тук…
- Защото иначе щеше да го боли, Дара. Много добре знаеш.
- По мое време не ни тъпчеха с допинг преди трансформация! С всяко поколение стават все по-кекави и по-кекави. Ти пък какво си се разхилила, Ан?
- Каза ‘по мое време’…
Гласовете му се сториха доста познати, но една част от него категорично отричаше съществуването им. Наричаше се разум. Филип отвори боязливо очи и откри, че онова, което преди няколко мига бе отхвърлил като смахнат кошмар си стоеше там и никак нямаше намерение да изчезне с утрото. Всъщност нещата бяха три и явно още не бяха усетили, че се е събудил, така че имаше възможност да ги огледа без съзнанието му да се рее в безметежното щастие на болкоуспокояващите. Явно го бяха затворили в някаква тясна стая обзаведена като килия… Без прозорци, разбира се, все пак когато отвличаш невинни минувачи с цел да ги принесеш в жертва на божеството на плодовитостта не искаш да ти се изплъзнат през някой случайно открехнат прозорец, нали? Надигна леко глава и огледа похитителите си. Мъжът от по-рано се беше облегнал лениво на стената и сякаш дремеше. Изглеждаше на не повече от тридесет, среден на ръст, със светлокестенява, почти руса коса и и мургавo лице. Беше добре сложен, явно спортуваше доста и макар че навън беше студено носеше само един бял потник и протъркани, избелели дънки. Ръцете му едва се подаваха от джобовете, а цялата му стойка излъчваше такова лежерно спокойствие, че ако не беше намръщеното му сковано лице, Филип би помислил, че е някое отлъчено хипи. Зло отлъчено хипи, продало душата си на поредния култ към дявола, но все пак… Добре, този не изглеждаше особено опасен, може би щеше някак да се справи с него. Повече го тревожеха жените, едната си беше откровено смахната и нямаше сила на този свят способна да го убеди в обратното. Премести погледа си на тях и притаи дъх, сякаш се опасяваше, че може да го чуят… Всъщност, изобщо нямаше да се изненада ако можеха. Чернокосата се беше изтегнала на един стол до стената и се люшкаше разсеяно на задните му крачета, докато спореше разпалено с другата жена. Изглежда беше забравила, че той е там, което впрочем напълно го устройваше. Направи му впечетление, колко тъмна беше косата й, стигаше до малко над раменете й, падайки на меки вълни, но беше толкова категорично черна, че всичко останало в стаята изглеждаше сивкаво. Кожата й беше матова, не чак мургава като на мъжа, но по всичко личеше, че си имаше няколко бани. Движенията, както и тона й бяха уверени, сякаш по природа й се полагаше някакво специално отношение и всички бяха длъжни да й го дават. Изглеждаше слаба, макар че Филип не можеше да прецени добре от неудобната си позиция на леглото. Облечена беше в къси, черни панталони и раздърпана бяла тениска с идиотски опулена маймунска глава на нея. Притеснително, но за лош вкус все още не вкарваха в затвора. Виж за отвличане на хора, упояването им и вероятното им убийство беше много възможно да си изпати… Изведнъж другата жена се разсмя силно и Филип премести притеснен поглед на нея. За миг беше решил, че го беше видяла, но явно просто беше казала нещо, което никак не се беше харесало на чернокосата, ако можеше да се съди от киселото й изражение. Луничавата жена изглеждаше млада, най-много на двадесет, докато тази на стола имаше вид на по-скоро двадесет и пет- двадесет и шест годишна. Червенокосата се беше надвесила над съучастничката си и дъгите й, гъсти гъдрици се олюляваха леко в такт с бавните й, премерени движения. Филип отбеляза разсеяно на ум, че за пръв път виждаше такова червено, като сърцето на пламък – ярко и наситено, а нещо в начина, по който светлината на лампите се отразяваше в лъскавите кичури му подсказваше, че притежателката й никога не я беше боядисвала. Докато си мислеше това, момичето вече беше спряло да говори, в стаята беше настанала пълна тишина. Тя беше вперила поглед в пространството пред себе си и се усмихваше на нещо. Странно, но Филип имаше чувството, че се усмихваше на него… Тръпки го побиваха от тази, изглеждаше дребничка и доста слаба, но го стряскаше – и с право! Абсолютно убеден беше, че момента с ножа не беше плод на дрогираното му съзнание. Червенокосата беше облечена с къса бяла рокля, прихваната през кръста с широк бял колан. Отдолу, под роклята до малко под средата на бедрата носеше плътен клин в същия цвят. Беше като бял ангел, като изключим голямото кърваво петно плиснато точно през корема й. Това някак го върна в реалността, кръв – по всяка вероятност неговата – омазана по една от похитителките му. Трябваше да направи нещо. Поне вече не чувстваше тялото си така сковано, явно бяха забравили да го упоят. Сега оставаше само…
- Събуди се – оповести светлокосият мъж без дори да поглежда към Филип. Равнодушният му глас накара кръвта на младежа да се смръзне. Не беше убеден, че дори въпреки липсата на опиати и огромното си желание, беше способен да се изправи, камо ли да побегне.
- Знам, знам, просто като видях как любовно ни гледа, сърце не ми даде да му разваля удоволствието… – промърмори тъмнокосата жена и по лицето и се разля широка, мързелива усмивка.
‘Да-да!’ – възмути се мислено Филип и се поизправи. Приятелите му можеха да си говорят, каквото си искат за вкуса му за момичета, но ‘психично-болна’ все още не влизаше в графата му ‘Търся:’
- Спокойно, мъжки, не рипкай толкова, отровата още не се е разнесла – обади се отново непознатата и се изтегна бавно назад в стола си с прозявка. Филип й хвърли омразен поглед и изскърца със зъби. Бяха го отровили? Какво се случваше? Приличаше на отвличане, но… На кого би му хрумнало да отвлече точно него? Какъв беше той – един неосъществен писател, отхвърлен бивш годеник… Семейството му изобщо не беше заможно. Докато премяташе на ум възможните причини да попадне в тази странна компания погледа му се спря върху протягащата се жена. Имаше нещо неестествено в цялата й поза, стола стоеше на двете си задни крачета, а собствените й крака бяха отлепени от земята. Сякаш беше замръзнала във въздуха или я бяха прихванали с невидими конци, само дето тя продължаваше да си се движи и прозява и явно никак не й правеше впечетление, че си играе със законите на физиката.
- Ам-м-м… – проточи той и отлепи поглед от чернокосата жена, премествайки го на мъжа. Онзи изглеждаше все така слабо заинтересуван от съществуването на Филип или каквото и да е друго около себе си, но пък по-рано беше проявил някакви признаци на здрав разум, а и явно имаше власт над двете смахнати жени.
- Нямам никакви пари – изхриптя Филип и се прокашля за да прочисти гърлото си. Беше пресипнал сякаш не беше ползвал гласните си струни с дни.
- Сигурно никак не Ви е лесно – отговори кратко, но учтиво непознатия и се зарови разсеяно из джобовете си.
Челото на Филип се набръчи объркано. Този подиграваше ли му се?
- Нямам и връзки на високи места. Нямам богати приятели, всъщност почти нямам приятели. Родителите на годеницата ми имат доста пари, но като се има впредвид, че миналата вечер ме замери с годежния пръстен предполагам, че нямате късмет. Разбирате ли?!
- Да, напълно – отвърна мъжът все така небрежно. – Ти си неудачник. Пълен загубеняк. Друго има ли? – той измъкна от задния джоб на дънките си кутия цигари и запали една. Филип се почувства напълно объркан – всичките му органи си бяха на мястото, явно не беше отвлечен за откуп… Според полицейските доклади, които беще слушал по новините оставаше само една опция.
- Няма да проституирам за пари – твърдо заяви той и се изправи до седнало положение в леглото, излъчвайки цялото достойнство, на което беше способен.
Настъпи шокирано мълчание и два чифта объркани очи се обърнаха към него. Жената на стола изглеждаше така, сякаш всеки миг ще се стовари на земята, а ръката на мъжът беше застинала на средата на пътя си до устата му, с цигара бавно гаснеща между пръстите. Неудобната тишина беше прекъсната от сподавено хриптене, бегло наподобяващо смях. Филип завъртя рязко глава и различи стройната фигура на червенокосата жена на няколко метра от леглото му. Кога се беше приближила толкова?! Допреди секунди беше в другия край на стаята, а сега… Тя направи още крачка към него и той се дръпна навътре в завивките. Не му харесваше отнесената й усмивка, сякаш нямаше връзка с главния мозък. Сигурно така изглеждаха хората малко преди да започнат да отхапват глави на пилета и да танцуват с гащите на главите си. Тревогата му като че ли никак не я притесни, даже напротив, очите й бляснаха игриво и силуетът й потрепери, все едно я гледаше през екрана на телевизор, който предаваше много лоша картина. Очите на Филип засмъдяха от усилието да я фокусира и той ги затвори. Когато ги отвори отново от нея нямаше и следа.
- Какво сладко, малко пате – прозвуча гласът й в ухото му и той подскочи изнервено. Преметна се в леглото и се строполи по лице на пода, но дори там го застигна звънкият й смях.
- Не беше прав, Реми, това всъщност се оказа доста забавно – изчурулика червенокосото момиче и Филип ясно различи, че гласът й идва от друго място в стаята. Усети отново кръвта си да кипва. Какво беше това, някакъв експеримент? Тези хора явно не бяха с всичкия си!
- Кои сте вие по дяволите!? – кресна той, окрилен от внезапния прилив на ярост и отметна завивката с идеята драматично да се изправи на крака, но му призля и реши да остане седнал – Какво искате от мен?
- Мога да гарантирам, че не търсим секс услугите ти, макар че не се съмняваме, че си изключително надарен в тази област – ухили се мъжът и изтръска цигарата си на пода, което предизвика продължително сумтене откъм жената на полюляващия се стол. Това изглежда не го притесни, защото той просто сви рамене и продължи със същия спокоен, равнодушен тон. – Хм, имаме доста неща да ти обясняваме и показваме, повечето няма да ти харесат, но предполагам все отнякъде трябва да се започне… Аз съм Реми, онова малко кълбо щастие и любов е Дара – посочи той чернокосата жена, която още го гледаше на кръв – А червенокосата фурия, с която вече има честта да се запознаеш по-отблизо е Ан. Причината пътищата ни да се пресекат е че си мъртъв… Сега идва момента, в който ти изпадаш в истерия и отрицание…
- Мъртъв?!? – кресна Филип и подскочи в леглото.
- Моля те, завий се или престани да квичиш и да се мяткаш…
- Исках да вляза в ролята… – измънка Филип и едва сега осъзна, че дрехите му не са на него. Грабна чаршафа, който така лекомислено беше захвърлил и се заметна нервно под съпровода на хоровия женски кикот.
- О, спокойно, не е като отдолу да криеш нещо, което вече да не сме виждали… – ухили му се съчувствено Дара и му намигна, така че кръвта бързо напълни лицето му.
- Да, обаче това отдолу надали е виждало нещо като вас… – промърмори тихо Реми, но достатъчно високо, че да предизвика вълна от хм-кане и злобни погледи.
- Да се върнем на частта с умирането ми! – нервозно повиши глас Филип и се обърна към Реми, тъй като беше единствения присъстващ в стаята, който в този момент не му се хилеше многозначително. – Аз съм тук, дишам, говоря, следователно съм жив, а вие сте луди. Или душевно болни ако предпочитате. – припряно добави той мятайки несигурни погледи на двете жени.
- Всъщност не дишаш. Да, знам, трудно е да го осъзнаеш понеже си свикнал да го свързваш със съществуването си, със живота си, но това е вече минало. Живота ти е минало. Това е задгробният живот. Ти си вампир.
Филип зяпа няколко секунди мъжа пред себе си, напъвайки се да не избухне в смях, след което си наложи сериозната гримаса и с възможно най-равен глас попита:
- Това значи ли, че като изляза на светло кожата ми ще свети все едно е, сещаш се, диамантена?
- Проклета да си Стефани Майер… – изсумтя Дара и изцъка с език.
- Хей, хей, аз харесвам книгите! – нацупи се Ан и двете жени си размениха сприхави погледи, сигурен признак, че назрява скандал.
- Това е защото си… – започна Дара, но Реми повиши глас и я прекъсна.
- Ако излезеш на слънце кожата ти ще се напука, ще започне да се бели, после ще се появят мехури, ще започне да се свлича… Абе, най-добре стой на сянка.
- Ъхъъъ… – проточи Филип разсеяно. От известно време беше спрял да слуша и се беше концентрирал върху това, че от три минути не си беше поемал въздух и това изглежда изобщо не тревожеше организма му. – Странно…
- О, това е само върхът на айсберга, ще става все по-странно и по-странно. Липсата на необходимост от кислород е просто страничен ефект от смъртта. Скоро ще започнеш да усещаш нещата свързани с това, че си вампир – по-бързи рефлекси, нощно виждане и, разбира се, Дарбата.
- ‘Дарбата’? Какво по дяволите е това? – замаяно попита Филип, поемайки си дълбока глътка въздух. Нищо. Нямаше разлика, даже му се стори как белите му дробове се разгъват, но някак мудно, сякаш от известно време не им се беше налагало и сега това ги затрудняваше.
- Това е нещо като компенсация от Проведението, че ни е преебало. – услужливо обясни Дара. – Немъртвите, както се наричаме, имаме различни способности, сещаш се, като на супергероите. Обзалагам се, че от нас са изпагиатствали идеята. Както и да е, твърди се, че Дарбата е индивидуална и специфична за всеки, например моята дарба е баланс – мога с лекота да се катеря по високи сгради, да изпълнявам различни акробатични номера, да ме видиш само какви чудесии правя на въже…
Ан прочисти гърло раздразнено и прекъсна самовлюбения монолог на Дара.
- А, да, а Ан е бърза. – ухили се озъбено чернокосата жена и се оплези детински на другата.
- Предпочитам ‘развива висока скорост за отрицателно време’, много благодаря! – сопна се Ан и отвърна с подобаваща гримаса.
- А той какво, може да лети? – с изнемощял глас попита Филип сочейки Реми.
- О, не. Той е просто човек – махна снизходително с ръка Дара.
- Не съм просто човек, аз съм Пазител, най-високопоставената длъжност след Старейшина в Съвета. Изисква години безмилостна подготовка – както физическа, така и психическа! Много лишения и самодисциплина! Мога да боравя с всички оръжия, които човечеството познава, а имам и необходимите познания да боравя и с такива, които не познава. Освен всичко друго съм и основен кандидат за тринадесетото място в Съвета и съм убеден, че щом достигна необходимата възраст ще ме изберат. Засега обаче просто съм надзирател на тази детска градина – последното изрече с такава болка и самосъжаление, че човек трябваше да има сърце от камък за да не му влезе в положение. Филип обаче беше твърде зает да осмисля случващото се.
Така, ето какви бяха фактите до този момент – той, Филип, явно беше нападнат от тази скромна група лунатици. Предполагаше, че се е случило на тъмната алея до кооперацията на Деби. Спомените му от случката бяха доста размити, което най-вероятно се дължеше на удара по главата, но беше категоричен, че беше мернал няколко силуета до кофите с боклук преди да загуби съзнание. Те явно бяха и наркотрафиканти и му бяха дали нещо, което му объркваше мозъка и го караше да си мисли, че не диша, а и сигурно и те бяха взели и затова толкова бяха толкова убедени, че са немъртви или Пазители или там както се наричаха. Всичко щеше да е наред. Просто трябваше да ги изчака да заспят или идат за още дрога и да се измъкне. Според това, което беше чел наркоманите не бяха много адекватни…
- Виж, знам че ти е трудно да се примириш с новото си положение, но нещата са такива, каквито са и толкова. – със съчувствие поде Реми. - Не можеш нищо да направиш по въпроса. Вината не е твоя, просто ти се е случило нещо неприятно. Сега обаче трябва да поемеш отговорност, разбираш, че не можеш да се върнеш към стария си живот, нали? Погледни го от добрата страна, той явно и без това е бил скапан. Искам да кажа, всичко онова за бившата годеница и за приятелите и…
- Искам да поспя малко – прекъсна го Филип и се отпусна уморено на възглавницата. – Трябва да помисля.
- Да, да, разбира се – изправи се Реми и махна на жените да го последват.
- О, не, къде си мисли че отиваш – сопна се Дара и застана решително пред Пазителя, размахвайки заканително пръст. – Виж какво направи, навсякъде по земята фасове и пепел! Това е моята стая, казах ти да го заведем в твоята, но ти не! Сега искам да почистиш! Само да съм намерила и половин цигара на пода като се върна! – тъмнокосата жена тръсна глава ядосано и се врътна елегантно на пръсти, напускайки стаята с маршова стъпка. Ан през цялото време не беше откъсвала поглед от Филип, а сега на челото й се беше образувала дълбока бръчка. Тя наистина го притеняваше, имаше чувството, че главата му е направена от плексиглас и единственото, което тя трябва да стори за да разбере, какво си мисли е да присвие очи… Както беше направила сега… И да види, какво мъти отчаяния му мозък.
- Хъ-хъ, тя още си вярва, а? – обади се Реми, кимвайки към вратата, през която току-що бе изфучала Дара и мушна мързеливо ръце в джобовете си. – Е, хайде, Ан, не искаме да пречим на новият ни приятел, нали? Ще си играеш с него утре – той я подкани с жест към вратата, усмихна се на Филип и двамата най-сетне напуснаха стаята.
Филип седна на леглото, отброи много бавно до хиляда… После се сети за ножа на кръста на Ан и отброи още по-бавно до три хиляди, след което скочи от леглото и затърси дрехите си. Трябваше на всяка цена да се измъкне от това свърталище на откачалки. Здравият му разум зависеше от това!
Share on Facebook
RSS
Коментари