285 страници. Събота е. Написах това в сряда, когато бях едва в началото на книгата (нищо че я купиж в понеделник). 285 страници никога не са били предизвикателство за непресъхващата ми литературна жажда. Александрина Железова успя да ми докаже, че греша. Наистина винаги и за всичко си има първи път. Дълго време мислих как точно да поднеса коментара си за книгата. Истината е, че изпитвам прекалено противоречиви чувства към нея, към историята, към героите.

В началото си казах добре. Млад автор, първа книга, опипва почвата. На страница 36 вече агонизирах и прелиствах всяка следваща с апатия, която постепенно прерастна в агресия. Просто иксах проклетата книга да приключи. Само ако можех да съм я прочела без да я чета. И все пак, не се подвеждайте от мнението на един и не съдете за книгата по тривиалната й корица или по “пропадналото” издателство. Как тази творба е стигнала до пазара на художествена литература в България е мистерия за мен, а догатките ми едва ли представляват цялата истина. Важното е, че колкото и трески за дялане (а те не са никак малко) да има, книгата може и да ви привлече, да ви впечатли, но и да ви отегчи с всяка следваща страница.

Героите уж трябва да ни привличат или отблъскват. Всеки читател има своите пристрастия към тях под една или друга форма. Уви, персонажите, които Александрина Железова е създала са еднотипни и безинтересни. В началото си казваш, колко симпатично звучат. Нормални и умни хлапета с чувство за хумор, до момента, в който две изречения по-късно не разбираш, че всъщност са наследници на бащи милионери. И тогава се питаш къде във всичко това е тръпката. Като да четеш сценарий на “Квартала на богатите”, но пропускайки пасажите, в които се заформя интригата. Ето това представляват част от героите в книгата. Ала нека не забравяме за невероятният “контраст”, който всъщност е чаровно, опасно, привлекателната Дара, която хем е фаталната жена, хем е детето гений, хем е чалнатата откачалка, която не може да преодолее сънищата си и непрекъснатата травма, която те й носят. Препоръчвам на авторката или да й шибне един шамар, та да се осъзнае или просто да смени героияната, защото тази е скучна и има нужда от години наред посещения при психоаналитик. А, аз обичам психопатите. Но този персонаж е по-скоро от типа дразнещ депресант, който говори само за себе си и се самосъжалява, докато действително дълбоко в съзнанието си знае, че харесва нещата, които се случват с него. Но да е върнем на описанието на Дара. Тя не спи, освен на всеки два дни, когато организмът й се претоварва от безсънието. Друса се с кафе, но не защото й харесва до безумие, а защото така няма да заспи. Безсънието я прави гениална, защото когато не можеш да спиш – учиш. Я стига бе! Тия ги разправяй на първолаците, те може и да се хванат. Да си го кажем направо, да четеш за персонажите в тази история е като да играеш SIMS с чийтове. Рано или късно ти омръзва. И всичко това, описания, история, действие ти се снася като пазарски лист. Съжалявам за израза, но… “Жено, майка ми проявява повече въображение докато ми пише какво да купя от магазина!” Всичко в тази книга е точно, подредено и лишено от живот. Направо механично.

Ще спра да се оплаквам от героите. Те някак си се преживяват. Има едно нещо в цялата книга, с което не съумях да се преборя. *Колко типично за мен.* Признавам си, неспособна съм да се справя толкова добре, както го е сторила Александрина Железова, но ще се опитам. Как ви се струва непрекъснато някой да употребява “беше”? Изречение след изречение, дори когато действието се развива в настоящето, пред очите ви. Е, съжалявам, но нямате право да му бъдете съпричастни, ще изчакате малко да се пооталожат нещата, за да му се насладите. Не мога да разбера, защо самата авторка унищожава редове великолепни описания по този начин. Не може ли героите й да говорят сами за себе си? Може би тогава щяха да бъдат по-интересни и по-живи, и раздвижени. А може би не.

Не ми е приятно, но се насилвам да прочета последните няколко реда, само за да мога, за пореден път да осъзная каква загуба на време е било всичко това. Правя опит да си спомня какво е казал някой от георите в началото на книгата или името на второстепенен персонаж. Нищо. Всичко е мъгла и празнота. Тази книга е лишена от оттенъци, малки петна, които да се запечатат в съзнанието ти. Сенки, които да се прокрадват пред очите ти всеки път щом се сетиш за нея. Уви! Това не ми се случва сега, едва ли ще се случи и за в бъдеще.

Прелиствам и последната страница и “О, Боже! 286 и 287! Епилог. Нима няма край?”

Беше тихо в болничния подземен паркинг. Някакъв мъж стоеше неподвижен до Дара измежду пръснатите наоколо коли. Кръвта й изцапа черните му обувки, той клекна и коженото му яке издаде скърцащ звук, докато протягаше ръка към лицето й. Ярките му зелени очи я огледаха и той погали косите й, после плъзна нежната си ръка надолу, усети порцелановите скули и се спря на шията й, търсейки някакъв пулс. Изправи се и потри пръстите си едни в други, усещайки топлата кръв. Накрая извади кърпичка от вътрешния си джоб и изтри кръвта от ръката си и от ножа. После застина на място, огледа се и затрови очи, за да се концентрира, долавяйки бягащите стъпки надолу по стълбите на петия етаж на болницата. Той отвори змийските си очи и лицето му се изкриви в самодоволна, лукава усмивка, която придаде лисичи вид на лицето му. Пъхна обратно кърпичката във вътрешния джоб заедно с ножа, погледна часовника си, затвори очи и почти без усилия върна стрелките няколко часа назад и ги закова само с мисъл на 12:22, после зърна безжизненото тяло на Дара за последен път и отново закрачи измежду колите – величествена, ужасяваща сянка.

Беше тихо в болничния подземен паркинг. Тъмно и пусто. Имаше само един мъж, който бавно се разхождаше измежду колите, търсейки пътя си навън. Тъмната му коса подчертаваше омагцосващите му зелени очи, които проблясваха красиво в мрака. Зелени очи, така красиви, като че бяха едничките сияйни звезди сред чернотата на небето. Зелени очи, така примамливи, че бяха единствените изумруди, красичо декорирани върху сребърно бижу. Зелени очи, така опасни, като че биха подтикнали душата на човек да се отправи към вечния пъкъл. Зелени като зеления кристал, който блестеше там вместо окото на змията, завита по средата на облия му сребърен медальон, красиво очертан с ръкописно гравирания надпис Sanguis, Anima, Luna Plena.

Все пак… Дайте й шанс, защото това съм аз и това е моето мнение. Вашето може да бъде различно.